„ТАТЕ“, „ЧИЧО“. Често по–младите в Бетел се обръщат към мене така. И тъй като съм 89–годишен, това ми харесва. Гледам на тези изрази на обич като на награда от Йехова за 72–те години, през които му служа целодневно. От опита си в службата за Бога мога сърдечно да уверя тези млади хора: „Делата ви ще бъдат възнаградени, щом не позволявате ръцете ви да отслабнат.“ (2 Лет. 15:7)

Родителите ми се преместили от Украйна в Канада и се установили в град Росбърн, провинция Манитоба. Скъпата ми майка е родила 8 момчета и 8 момичета, без близнаци. Аз бях 14–ото дете. Баща ми обичаше Библията и ни я четеше всяка неделя сутрин, но смяташе, че религията е средство за печелене на пари, и често се шегуваше: „Чудя се кой ли плащал на Исус за това, че проповядвал и поучавал.“

Четирима от братята ми и четири от сестрите ми в крайна сметка приеха истината. Сестра ми Роуз беше пионерка до смъртта си. До последно тя насърчаваше всички да обръщат внимание на Божието Слово и казваше: „Искам да те видя в новия свят.“ По–големият ми брат Тед проповядваше за огнения ад. Всяка неделя сутрин изнасяше проповед по радиото, като разпалено казваше на слушателите, че грешниците ще горят завинаги в неугасимия адски огън. След време обаче той стана верен и пламенен служител на Йехова.

Един ден през юни 1944 г. когато се върнах от училище, на масата в трапезарията намерих брошурата „Предстоящото обновление на света“ *. Прочетох първата страница, след това втората и после не можех да спра да чета. След като прочетох цялата брошура, взех решение — исках да служа на Йехова като Исус.

Как тази брошура се озова на масата ни? По–големият ми брат Стив каза, че двама мъже, които продавали книги и брошури, са били в дома ни. Той добави: „Купих тази, защото  струваше само пет цента.“ Мъжете се върнаха следващата неделя. Обясниха ни, че са Свидетели на Йехова и че използват Библията да отговарят на въпросите на хората. Това ни хареса, защото родителите ни ни възпитаха да уважаваме Божието Слово. Двамата мъже ни казаха също, че скоро Свидетелите ще имат конгрес в град Уинипег, където живееше сестра ми Елси, и аз реших да го посетя.

Изминах около 320 км с колело до Уинипег, но по пътя спрях в град Келууд. Там живееха двамата Свидетели, които ни бяха посетили. Докато бях при тях, отидох на събрание и научих какво означава сбор. Осъзнах също, че всички мъже, жени и младежи трябва да поучават от къща на къща като Исус.

В Уинипег се видях с по–големия ми брат Джак, който беше дошъл за конгреса от северната част на провинция Онтарио. На първия конгресен ден един брат съобщи, че ще има покръстване. С Джак решихме да се покръстим. И двамата искахме да станем пионери колкото се може по–скоро. Джак започна целодневна служба веднага след конгреса. Тъй като бях на 16 години, трябваше да продължа да ходя на училище, но следващата година и аз станах редовен пионер.

Започнах да пионерствам в град Суръс, провинция Манитоба, заедно със Стан Никълсън. Скоро разбрах, че пионерската служба не винаги е лесна. Средствата ни започнаха да свършват, но продължавахме да проповядваме. Веднъж след цял ден в службата се запътихме към къщи много гладни и без пукната пара. Само каква изненада беше да намерим голяма чанта с храна пред вратата! До ден днешен не знаем кой я остави. Онази вечер ядохме като царе. Бяхме възнаградени, че не позволихме ръцете ни да отслабнат! Всъщност в края на месеца тежах повече от когато и да било преди.

Няколко месеца по–късно бяхме назначени в град Гилбърт Плейнс, на около 240 км северно от Суръс. В онези дни всеки сбор имаше голяма таблица на сцената, която показваше активността му в службата през месеците. Веднъж, когато активността беше намаляла, изнесох доклад пред сбора, за да наблегна колко е важно братята и сестрите да се подобрят. След събранието една възрастна пионерка, чийто съпруг не беше в истината, дойде при мене със сълзи на очи и каза: „Опитах се, но просто не успях да направя повече.“ Тогава аз също се разплаках и ѝ се извиних.

Енергичните млади братя лесно може да допуснат грешки и да се разочароват от себе си, както беше с мене. Но разбрах от опит, че вместо да оставяш ръцете си да отслабнат, е най–добре да си вземеш поука и да продължиш напред. Вярната ти служба ще бъде възнаградена.

За мене беше голяма привилегия на 21 години да посетя 14–ия клас на Училището Гилеад, който завърши през февруари 1950 г. Една четвърт от класа бяхме изпратени в канадската провинция Квебек, където се говори френски и Свидетелите бяха яростно преследвани. Бях назначен във Вал д’Ор, град в югозападната част на Квебек. Един ден няколко от нас отидоха да проповядват в близкото село Вал Сенвил. Местният свещеник заплаши, че ще ни нападне, ако веднага не напуснем селото. Така се стигна до съдебно дело, в което аз бях ищец. В крайна сметка свещеникът беше глобен.

Тази и други подобни случки станаха част от „Битката за Квебек“. Провинция Квебек била под влиянието на Римокатолическата църква над 300 години. Духовенството и политическите им поддръжници преследваха Свидетелите на Йехова. Това бяха трудни времена и бяхме малко на брой, но ръцете ни  не отслабнаха. Искрените жители на Квебек откликнаха. Имах радостта да изучавам с няколко души, които приеха истината. Едно от изучаванията ми беше с десетчленно семейство. Всички те станаха служители на Йехова. Смелият им пример подбуди и други да напуснат католическата църква. Не спряхме да проповядваме и накрая спечелихме битката!

През 1956 г. бях назначен в Хаити. Повечето нови мисионери там имаха затруднения с френския, но хората слушаха. Мисионерът Стенли Богъс каза: „Бяхме изумени как хората се стараеха да ни помагат да се изразяваме.“ Първоначално имах предимство, понеже бях научил френски в Квебек. Но не след дълго осъзнахме, че повечето местни братя говорят само хаитянски креолски. Затова, ако искахме да сме резултатни, трябваше да научим местния език. Така и направихме и усилията ни бяха възнаградени.

Получихме одобрение от Ръководното тяло да превеждаме „Стражева кула“ и други издания на хаитянски креолски, което щеше да е от голяма полза за братята. Посещаемостта на събранията бързо се увеличи в цялата страна. През 1950 г. в Хаити имаше 99 вестители, но до 1960 г. броят им надмина 800! По това време бях назначен да служа в Бетел. През 1961 г. имах радостта да бъда един от преподавателите в Училището за служба на Царството. Успяхме да обучим общо 40 старейшини и специални пионери. На конгреса през януари 1962 г. насърчихме опитни местни братя да разширят службата си и някои бяха назначени като специални пионери. Това беше навременно, защото се задаваше преследване.

На 23 януари 1962 г., точно след конгреса, с мисионера Андрю Д’Амико бяхме арестувани в клона и всички списания „Пробудете се!“ от 8 януари 1962 г. (на френски) бяха конфискувани. В списанието се цитираха френски  вестници, според които в Хаити се практикуваше вуду. На някои не им хареса това и твърдяха, че сме написали статията в клона. Няколко седмици по–късно мисионерите бяха депортирани. * Но обучените местни братя се справяха чудесно. Издръжливостта, която проявиха, и духовният им напредък много ме радват. Днес дори има „Превод на новия свят на Свещеното писание“ на хаитянски креолски — нещо, за което навремето само можехме да си мечтаем.

След Хаити бях назначен в Централноафриканската република като мисионер. По–късно служих като пътуващ надзорник, а след това като надзорник на клона.

В онези дни много Зали на Царството бяха примитивни. Научих се как да събирам слама и да правя сламени покриви. Не ми беше лесно и привличах погледите на минувачите. Това подбуди братята да участват повече в строежа и поддръжката на Залите на Царството. Религиозните водачи ни се подиграваха, защото техните църкви имаха ламаринени покриви. Въпреки това ние продължихме да правим обикновени сламени покриви на Залите на Царството. Подигравките престанаха, когато столицата Банги беше връхлетяна от буря. Тя отнесе ламаринения покрив на една църква и той се сгромоляса на главната улица. Сламените покриви на нашите Зали останаха непокътнати. За да надзираваме по–добре дейността на Царството, построихме нов клон и мисионерски дом само за пет месеца.

През 1976 г. дейността за Царството в Централноафриканската република беше забранена и аз бях назначен в Нджамена, столицата на съседната страна Чад. Но там срещнах Хепи, която беше пламенна специална пионерка, родом от Камерун. Оженихме се на 1 април 1978 г. Същия месец избухна гражданска война и подобно на много други избягахме в южната част на страната. Когато войната свърши, се върнахме и открихме, че домът ни се е превърнал в щаб на въоръжена групировка. Изчезнала беше не само литературата, но и булчинската рокля на Хепи и сватбените ни подаръци. Въпреки всичко ръцете ни не отслабнаха. Бяхме един до друг и гледахме напред.

След около 2 години забраната в Централноафриканската република беше отменена. Върнахме се и започнахме пътуваща служба. Домът ни беше микробус със сгъваемо легло, 200–литров варел за вода, хладилник на газ и газов котлон. Не беше лесно да пътуваме. Веднъж полицията ни спря на 117 пропускателни пункта.

Температурите често достигаха 50°C. На конгресите понякога беше трудно да намерим достатъчно вода за покръстването. Затова братята копаеха в сухи речни корита и малко по малко събираха нужното количество вода за покръстването, което често се извършваше във варел.

През 1980 г. ни преместиха в Нигерия. В продължение на две години и половина помагахме в подготовката за строежа на новия клон там. Братята бяха купили двуетажен склад, който трябваше да бъде разглобен и после сглобен на нашето място. Една сутрин се качих доста нависоко, за да помагам с разглобяването. Около обяд започнах да слизам по същия път, по който се бях качил. Но нещата бяха разместени — кракът ми се озова във въздуха и паднах. Състоянието ми изглеждаше сериозно, но след рентгена и изследванията, лекарят казал на Хепи, че не бива да се  притеснява и че след около седмица ще съм добре.

През 1986 г. се преместихме в Кот д’Ивоар и там бяхме в пътуващата служба. Тази служба ни отведе в съседна Буркина Фасо. Не съм си и представял, че години по–късно тя щеше да стане наш дом за известно време.

Напуснах Канада през 1956 г., но след 47 години, през 2003 г., се върнах в канадския клон, този път с Хепи. По документи бяхме канадци, но сърцето ни беше в Африка.

През 2007 г., когато бях на 79, отново поехме към Африка! Бяхме назначени в Буркина Фасо, където помагах като член на Комитета на страната. По–късно офисът ни стана отдалечен преводачески офис под надзора на клона в Бенин и през август 2013 г. бяхме назначени в Бетел в Бенин.

Въпреки физическите ми ограничения все още обичам службата. През последните три години с любещата помощ на старейшините и жена ми имах радостта да видя двама от изучаващите ми, Жедеон и Фрежис, да се покръстят. Сега те пламенно служат на Йехова.

Междувременно с жена ми бяхме преместени в клона в Южна Африка, където бетеловото семейство любещо се грижи за здравето ми. Южна Африка е седмата африканска страна, в която служа. А през октомври 2017 г. бяхме благословени по забележителен начин. Имахме възможността да присъстваме на откриването на световната централа в Уоруик, Ню Йорк. Това беше наистина незабравимо събитие!

В „Годишника за 1994 г.“ (англ.) на страница 255 се казва: „Към всички онези, които са издържали в службата дълги години, отправяме подканата: ‘Бъдете смели и нека не отслабват ръцете ви, защото делата ви ще бъдат възнаградени.’ (2 Лет. 15:7)“ С Хепи сме решени да следваме тази подкана и да насърчаваме и други да правят същото.