Роден съм в Нидерландия през 1948 г. На следващата година семейството ми се преместило в Сан Паулу (Бразилия). Родителите ми бяха много отдадени на църквата и цялото семейство редовно четяхме Библията след вечеря. През 1959 г. отново емигрирахме, този път в САЩ, и се установихме в щата Масачузетс.

Баща ми работеше усърдно за прехраната на осемчленното ни семейство. През годините беше пътуващ търговец, пътностроителен работник и търговски представител за една международна авиокомпания. Всички много се радвахме на работата му в авиокомпанията, защото благодарение на нея можехме да пътуваме къде ли не.

В гимназията често се питах какво ще правя, когато порасна. Някои от приятелите ми отидоха в университет, а други избраха военната служба. За мене тя изобщо не беше вариант, защото никак не обичах кавгите, камо ли да се бия. Реших да отида в университет, за да избегна военната служба, но дълбоко в себе си исках да помагам  на хората, защото смятах, че това ще осмисли живота ми.

В университета проявявах интерес към антропологията, защото ме вълнуваше произходът на живота. Изучавахме еволюцията и от нас се очакваше да я приемем като факт. За мене обаче някои от твърденията бяха нелогични и изискваха сляпа вяра, което противоречи на принципите на науката.

В часовете не ни учеха на морални ценности, а се наблягаше на успеха на всяка цена. Купоните с приятели и наркотиците ми носеха някакво чувство на щастие, но то беше мимолетно. Питах се дали такъв живот е смислен.

Междувременно се преместих в град Бостън и се записах в един университет. За да си платя таксите, лятото започнах работа и там за първи път срещнах Свидетел на Йехова. Един колега ми каза за пророчеството за „седемте времена“ в 4 глава на Даниил и ми обясни, че живеем във времето на края. (Дан. 4:13-17) Бързо осъзнах, че ако разговорите ни продължат и ги приемам на сериозно, ще трябва да променя начина си на живот, затова започнах всячески да избягвам този колега.

В университета имах часове по подготовка за доброволческа работа в Южна Америка. Мислех си, че хуманитарната дейност ще придаде смисъл на живота ми, но не стана така. Съмненията ми само се засилиха. Обезверен, в края на семестъра напуснах университета.

През май 1970 г. се преместих в Амстердам (Нидерландия), за да работя за авиокомпанията, в която работи баща ми. Тази работа ме отведе на много места в Африка, Северна и Южна Америка, Европа и Далечния изток. Скоро разбрах, че във всяка страна, в която отида, има големи проблеми, за които никой няма добро решение. Желанието ми да постигна нещо стойностно, отново се събуди и аз реших да се върна в САЩ и в университета в Бостън.

Скоро обаче осъзнах, че там все още не получавам отговори на въпросите си за живота. В пълна безизходица помолих професора си по антропология за съвет и отговорът му ме изненада: „Защо тогава да продължаваш? Откажи се още сега.“ Това ми беше достатъчно. Напуснах университета и повече не се върнах.

Все още се лутах, затова реших да се присъединя към едно движение, което отхвърляше обществените порядки и пропагандираше мир и любов. С някои приятели пътувахме из САЩ на автостоп и стигнахме чак до Акапулко (Мексико). Живяхме в комуни с хипита, които сякаш си живееха безгрижно. Скоро обаче забелязах, че животът им няма смисъл и не носи трайно щастие, напротив беше просмукан с нечестност и невярност.

През това време в съзнанието ми започна да изплува една моя детска мечта — да плавам по море, но не като моряк, а като капитан. Единственият начин да я осъществя, беше да се сдобия със собствена лодка. Приятелят ми Том имаше подобно желание и двамата решихме да преплаваме света заедно. Исках да намеря тропически райски остров, където да съм далече от обществените норми.

С Том отидохме в Аренис де Мар, близо до Барселона. Оттам купихме 9-метровата лодка „Лигра“ и започнахме да я поправяме, за да е годна за плаване. Понеже не бързахме за крайната си цел, извадихме двигателя и използвахме мястото за допълнителна питейна вода. Оборудвахме я с две 5-метрови гребла, с които да можем да маневрираме в малките пристанища. Накрая потеглихме за Сейшелските острови в Индийския океан, като планът ни беше да минем по западното крайбрежие на Африка и покрай нос Добра надежда. За навигация използвахме секстант и определяхме курса с помощта на звездите, звездни карти и алманаси. Удивлявах се колко точно можехме да установим местоположението си.

Скоро обаче разбрахме, че старата ни дървена лодка няма да издържи. Тя се пълнеше с вода с около 20 литра на час! Както разказах в началото, по време на една буря толкова се уплаших, че се помолих за първи път от много години и обещах на Бога, ако оцелея, да положа усилия да го опозная. Бурята утихна и както никога аз спазих обещанието си.

Започнах да чета Библията насред Средиземно море, заобиколен от летящи риби, делфини и хоризонт, докъдето ти стига погледът. Нощем се любувах на Млечния път и се убедих още веднъж, че има Бог, който се интересува от хората.

След няколко седмици в морето спряхме в испанския град Аликанте. Там искахме да продадем лодката си, за да си купим по-добра, но разбира се, не беше лесно да продадеш стара, безмоторна, пробита лодка. От друга страна, имах отлична възможност да чета Библията.

Колкото повече я четях, толкова повече виждах, че тя е наръчник за успех в живота. Голямо впечатление ми направи колко ясна е по моралните въпроси и се питах как може толкова много хора, включително и аз, да се смятаме за християни, а да пренебрегваме записаното в нея.

Реших да направя големи промени в живота си и престанах да вземам наркотици. Предполагах, че има хора, които живеят според високите морални стандарти в Библията, и исках да ги намеря, затова за втори път се помолих на Бога да ми помогне.

За мене логичният метод да намеря истинската религия, беше методът на изключването. По улиците на Аликанте виждах много религиозни сгради, но в  повечето от тях имаше изображения, затова бързо отпаднаха от списъка ми.

Една неделя следобед бях на един хълм, от който се виждаше пристанището, и четях Яков 2:1-5, където се говори за проявяването на предпочитания към богатите. На връщане към лодката минах покрай една сграда, която ми приличаше на религиозна. Над входната врата имаше надпис: Зала на Царството на Свидетелите на Йехова.

Помислих си: „Хайде да ги проверя. Да видим как ще ме приемат.“ И влязох в Залата. Бях бос, брадясал и с прокъсани дънки. Разпоредителят ме сложи да седна до една възрастна госпожа, която любезно ми помагаше да намирам стиховете, посочвани от докладчика. Бях смаян от милото отношение на всички, които дойдоха да ме поздравят след събранието. Един мъж ме покани в дома си да разговаряме, но понеже още не бях свършил да чета Библията, му отвърнах, че ще му кажа, когато съм готов. Междувременно ходех на всички събрания.

След няколко седмици отидох в дома на мъжа и той отговори на въпросите ми върху Библията. Седмица по-късно ми даде пълна с хубави дрехи торба и ми каза, че те са на човек, който е в затвора, защото изпълнява библейската заповед да се обичаме помежду си и да не се учим да воюваме. (Иса. 2:4; Йоан 13:34, 35) Вече бях сигурен, че съм намерил това, което търся — хората, които прилагат ясните библейски стандарти за морала. Целта ми вече не беше да намеря райски остров, а да изуча изоснови Библията. Затова се върнах в Нидерландия.

Отне ми четири дни на автостоп да стигна до град Гронинген. Трябваше да си намеря работа, за да се издържам. Като подавах документи в една дърводелница, във формуляра имаше въпрос за религията ми. Написах „Свидетел на Йехова“. Когато собственикът прочете това, забелязах, че изражението му се промени, и той каза: „Ще Ви се обадя.“ Но така и не го направи.

Попитах за работа в друга дърводелница. Собственикът ми поиска диплома и препоръки. Обясних му, че съм поправял дървена лодка. За моя изненада той ми  каза: „Започваш този следобед, но при едно условие: да не създаваш проблеми, защото съм Свидетел на Йехова и спазвам библейските принципи.“ Погледнах го изумен и отговорих: „Аз също!“ Най-вероятно заради дългата ми коса и брадата той каза: „Тогава ще изучавам Библията с тебе.“ С радост приех. Вече ми беше ясно защо другият собственик така и не ми се обади. Йехова ми даваше каквото желаеше сърцето ми. (Пс. 37:4) Работих при брата една година, през която изучавах Библията с него, и през януари 1974 г. се покръстих.

Месец по-късно започнах пионерска служба, която ми донесе огромно удовлетворение. На следващия месец се преместих в Амстердам да подкрепям новосформираната испанска група. Толкова беше хубаво да водя изучавания на испански и португалски! През май 1975 г. получих привилегията да служа като специален пионер.

Един ден специална пионерка на име Инеке дойде на нашето събрание да запознае изучаващата си боливийка с нас. С Инеке решихме да се опознаем с писма и скоро установихме, че имаме еднакви цели. Оженихме се през 1976 г. и продължихме да служим като специални пионери до 1982 г., когато получихме покана за 73-ия клас на Гилеад. Колко изненадани и щастливи бяхме да бъдем назначени в Момбаса (Кения), където служихме пет години! През 1987 г. ни назначиха в Танзания след падането на забраната върху проповедната ни дейност. Останахме там 26 години, след което отново се върнахме в Кения.

Да помагаме на смирените хора да научат библейската истина, ни носеше голямо удовлетворение. Първият ми изучаващ в Момбаса беше един мъж, когото срещнах, докато проповядвах на обществени места. Предложих му две списания и той каза: „Какво да правя, след като ги прочета?“ Следващата седмица започнахме изучаване с книгата „Ти можеш да живееш завинаги в рай на земята“, която тъкмо беше излязла на суахили. Той се покръсти година по-късно и стана редовен пионер. Двамата със съпругата му са помогнали на близо 100 души да се покръстят.

Когато разбрах какъв е смисълът на живота, се почувствах като пътуващия търговец, който открил ценен бисер и искал да го запази. (Мат. 13:45, 46) Желанието ми беше да се посветя на това да помагам на хората да намерят смисъла на живота. Със скъпата ми съпруга от личен опит се убедихме, че Йехова благославя служителите си със смислен живот.