Роден съм на 22 декември 1929 г. в Новил, едно малко селце с 9 ферми близо до град Бастон, сред белгийските Ардени. Имам много скъпи спомени от детството си във фермата. С по-малкия ми брат Реймон дояхме кравите на ръка всеки ден и помагахме с жетвата. Всички в селото бяхме много задружни и винаги си помагахме.

Родителите ни Емил и Алис бяха отдадени католици и всяка неделя посещаваха службата в църквата. Но през около 1939 г. двама пионери от Англия дойдоха в селото и предложиха на баща ми да се абонира за списание „Утеха“ (днес „Пробудете се!“). Той бързо разбра, че това е истината, и започна да чете Библията. Когато престана да посещава църквата, милите ни съседи се превърнаха във върли противници. Те оказваха натиск на баща ми да не изоставя религията си и водеха много разгорещени разговори за това с него.

Много ми беше мъчно, че се държат така с баща ми. Точно това ме накара да се обърна към Бога за помощ, както споменах в началото. Когато съседите ни престанаха да се противопоставят на баща ми, бях много щастлив. Това ме убеди, че Йехова е „онзи, който слуша молитви“.

На 10 май 1940 г. нацистите нахлуха в Белгия. В резултат на това много хора напуснаха страната. Със семейството ми избягахме в южна Франция. По пътя минавахме през много опасни места, където  немските и френските войски се сражаваха.

Когато се завърнахме, видяхме, че почти всичко във фермата ни беше разграбено. Но кучето ни Боби все още беше там и ни посрещна. Тези преживявания ме накараха да се запитам защо има войни и страдания.

По това време брат Емил Шранц, който беше верен пионер и старейшина, много ни насърчаваше с посещенията си. Той ясно ни обясни от Библията защо има страдания и отговори на другите ми въпроси за живота. Станах много близък с Йехова и се убедих, че той е любов.

Още преди края на войната със семейството ми успявахме по-често да общуваме с братята. През август 1943 г. брат Жозе-Никола Мине посети фермата ни, за да изнесе доклад. Той попита кой иска да се покръсти. Баща ми вдигна ръка, а след това и аз. Покръстихме се в една малка река близо до фермата.

През декември 1944 г. германските войски нанесоха последния си голям удар срещу западния фронт, известен като Арденската офанзива. Живеехме близо до сблъсъка и трябваше да се крием около месец в мазето. Един ден, когато излязох да нахраня животните, фермата ни беше ударена от снаряди, които отнесоха покрива на обора. Един американски войник, който се беше скрил там, извика: „Залегни!“ Аз изтичах и залегнах до него и той сложи каската си на главата ми, за да ме защити.

След войната успявахме редовно да общуваме с братята в един сбор в Лиеж, на около 90 км северно от нас. След време сформирахме малка група в Бастон. Започнах да работя в данъчната служба и имах възможност да уча право. По-късно започнах работа при един нотариус. През 1951 г. в Бастон организирахме малък окръжен конгрес. Присъстваха около  100 души, сред които беше една пламенна пионерка на име Ели Ройтер. Тя беше изминала 50 км с колело, за да дойде на конгреса. Не след дълго се влюбихме и се сгодихме. Ели беше получила покана за Училището Гилеад. Тя писа до централата, за да обясни защо отказва поканата. Брат Нор, който тогава беше начело на организацията, много мило ѝ отговори, че един ден може би ще посети училището със съпруга си. Оженихме се през февруари 1953 г.

Същата година с Ели посетихме конгреса „Обществото на новия свят“ на „Янки Стейдиъм“ (Ню Йорк). Там се запознахме с един брат, който ми предложи хубава работа и ни покани да се преместим в САЩ. След като обсъдихме въпроса и се помолихме, с Ели решихме да се върнем в Белгия и да продължим да подкрепяме малката група от 10 души в Бастон. Бяхме много щастливи, когато след година се роди синът ни Серж. Но за съжаление, след 7 месеца той се разболя и почина. Изливахме мъката си пред Йехова и черпехме сили от надеждата за възкресението.

През октомври 1961 г. намерих работа на непълен работен ден, която щеше да ми позволи да бъда пионер. Но още същия ден получих обаждане от клона в Белгия. Братята искаха да служа като окръжен надзорник, но аз ги попитах дали не може първо да сме пионери. Те се съгласиха и след като бяхме пионери 8 месеца, през септември 1962 г. започнахме пътуваща служба.

След две години, през октомври 1964 г., ни поканиха да служим в Бетел в Брюксел. Това назначение ни донесе много благословии. През 1965 г. брат Нор посети нашия Бетел и скоро след това за моя изненада бях назначен като служител на клона. По-късно с Ели бяхме поканени за 41-вия клас на Училището Гилеад. Думите на брат Нор отпреди 13 години наистина се изпълниха! След завършването се върнахме в Бетел в Белгия.

През годините имах възможността да използвам образованието си, за да защитавам правото на братята в Европа и на други места да се покланят свободно на Йехова. (Флп. 1:7) В резултат на това трябваше да разговарям с държавни служители от над 55 страни, където дейността ни беше ограничена или забранена. Когато се представях, никога не споменавах опита си в правото, а просто казвах, че съм служител на Бога. Всеки път се молех на Йехова за помощ, защото знаех, че  „сърцето на царя [или на съдията] е като потоци вода в ръката на Йехова и Той го насочва накъдето пожелае“. (Пр. 21:1)

Срещата с един от членовете на Европейския парламент остави траен отпечатък в ума ми. След многократни опити да разговарям с него, накрая се съгласи. Той ми каза: „Давам Ви пет минути и нито секунда повече.“ Тогава сведох глава и започнах да се моля. Мъжът учудено ме попита какво става. Вдигнах главата си и му казах: „Благодарих на Бога, защото Вие сте негов служител.“ А той попита: „Какво имате предвид?“ Показах му Римляни 13:4. Тъй като беше протестант и уважаваше Библията, този стих привлече вниманието му. В крайна сметка той ми отдели половин час и срещата имаше чудесен резултат. Той дори каза, че много уважава това, което правим.

През годините народът на Йехова е водил много правни битки в Европа за християнския неутралитет, попечителството над деца, данъците и други. За мене беше привилегия да участвам в много от тях и лично да видя как Йехова ни помага да имаме успех. Свидетелите на Йехова са спечелили повече от 140 дела в Европейския съд по правата на човека.

През 90-те години си сътрудничих с брат Филип Бръмли от световната централа и с брат Валтер Фарнети от Италия. Заедно се опитахме да помогнем на братята в Куба, където дейността ни беше ограничена, да могат да се покланят по-свободно на Йехова. Писах до кубинското посолство в Белгия и след това се срещнах със служителя, който беше поел нашия случай. На първата ни среща не успяхме да разрешим недоразуменията, които бяха довели до ограничението на дейността ни.

След като се помолихме на Йехова за ръководство, поискахме разрешение да внесем 5000 Библии в Куба. Те пристигнаха благополучно в страната и бяха раздадени на братята. Това ни показа, че явно Йехова благославя усилията ни, и затова попитахме дали може да внесем още 27 500 Библии. И отново ни разрешиха! Изпитах огромна радост, че помогнахме на братята в Куба да имат свой личен екземпляр от Библията.

 Много пъти посещавах Куба, за да помагам с различни правни въпроси, свързани с дейността ни. Така изградих добри отношения с много държавни служители.

През 1994 г. повече от 1 000 000 души бяха жестоко убити по време на геноцида срещу племето тутси в Руанда. За съжаление, някои от братята и сестрите ни също загинаха. Група братя бяха помолени да организират осигуряването на хуманитарна помощ.

Когато групата ни пристигна в столицата Кигали и отидохме до преводаческия офис и склада за литература, видяхме, че са надупчени от куршуми. Чухме много трагични истории за братя и сестри, които са били убити с мачете. Но в същото време ни разказваха и за огромната любов, която проявяват братята помежду си. Например един брат от племето тутси ни разказа, че едно семейство от племето хуту му е помогнало да се крие 28 дни в дупка под земята. На едно събрание в Кигали успяхме да утешим и насърчим над 900 братя и сестри.

След това отидохме в Заир (днес Демократична република Конго), за да търсим една голяма група братя от Руанда, които бяха избягали в бежанските лагери близо до град Гома. Не можехме да ги намерим, затова се помолихме на Йехова да ни заведе при тях. Тогава видяхме един мъж да идва към нас и го попитахме дали познава Свидетели на Йехова. Той ни отговори: „Да, аз съм Свидетел. Ще ви заведа при братята от Комитета за оказване на помощ.“ След насърчителната ни среща с тези братя отидохме да утешим и насърчим около 1600 бежанци. Прочетохме им едно писмо от Ръководното тяло и те много се трогнаха, особено от думите: „Постоянно се молим за вас и знаем, че Йехова никога няма да ви изостави.“ Само колко вярно се оказа това! Днес в Руанда има над 30 000 Свидетели.

През 2011 г. загубих скъпата си съпруга Ели след почти 58 години брак. Изливах сърцето си пред Йехова в молитва и той ме утешаваше. Намирах утеха също в това да споделям добрата новина за Божието Царство с другите.

Макар че съм над 90-годишен, все още проповядвам всяка седмица. Радвам се също да помагам в Правния отдел тук в клона в Белгия, да споделям опита си с другите и да насърчавам младите в бетеловото семейство.

Преди около 84 години за първи път се помолих на Йехова. Това беше началото на едно невероятно пътуване, което и до днес ме приближава до него. Много съм благодарен, че през целия ми живот Йехова слушаше молитвите ми! a (Пс. 66:19)