Изпитания на вярата в Словакия
Изпитания на вярата в Словакия
РАЗКАЗАНО ОТ ЯН БАЛИ
РОДЕН съм на 24 декември 1910 г. в село Захор, намиращо се днес в източна Словакия. По това време нашето село беше част от Австро–Унгарската империя. През 1913 г. майка ми замина с мене за Съединените щати при баща ми, който беше напуснал Захор преди това. Две години след като пристигнахме в Гари (щата Индиана) се роди сестра ми Анна. След това баща ми се разболя и почина през 1917 г.
Аз бях любознателен ученик и се интересувах особено от религия. Посещавах неделното училище на калвинистката църква. Учителят забеляза интереса ми към духовните неща. За да задоволи духовния ми глад, той ми даде издание на Библията на Холман, което съдържаше около 4000 въпроса и отговора. Това беше доста материал за размисъл за едно 11–годишно момче.
‘Това е истината’
През онези ранни години някои от имигрантите от Словакия в областта, където живеехме, станаха Изследователи на Библията, както тогава се наричаха Свидетелите на Йехова. Един от тях беше чичо ми Михал Бали, който сподели библейската истина с нас. През 1922 г. обаче майка ми се върна с мене и сестра ми в Захор, който тогава беше станал част от източна Чехословакия.
Скоро след това чичо Михал ми изпрати целия комплект „Изследвания върху Писанията“ (англ.) от Чарлс Тейз Ръсел, а също и препечатани списания „Стражева кула“ до първия брой на издаване от 1 юли 1879 г. Прочетох ги всички, някои части по няколко пъти, и бях убеден, че съм намерил библейската истина, която търсех.
По това време някои Изследователи на Библията от словашки произход се върнаха от Съединените щати в родината си. Те сформираха първата словашки говореща група Изследователи на Библията в Чехословакия. Заедно с майка ми посещавахме тези първи събрания в нашето село Захор, а също и в други близки места.
Тези събрания приличаха на събранията, провеждани през първи век. Обикновено се събирахме в дома на един от Изследователите на Библията, където сядахме около една маса с газена лампа в средата. Като най–малкия, седях малко по–назад, слушайки в тъмното. Но понякога ме канеха и аз да участвам. Когато другите не разбираха това, което
четяха на словашки, те казваха: „Ян, какво се казва на английски?“ С радост се приближавах до лампата и превеждах на словашки това, което се казваше в английското издание.Сред онези, които станаха Изследователи на Библията в Съединените щати и се върнаха в тогава вече Чехословакия, беше Михал Шалата. Той се върна в близкото село Сечовце, където беше живял преди, и помогна в организирането на проповедната дейност в Чехословакия. Брат Шалата ме взе със себе си на проповедни обиколки. Тогава през 1924 г., когато бях на 13 години, го помолих да ме покръсти. Въпреки че майка ми смяташе, че съм твърде млад за такава сериозна стъпка, аз я убедих, че това е моето твърдо решение. Така че през юли по време на еднодневния конгрес, проведен близо до река Ондава, символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване във водите на тази река.
Ценни привилегии в службата
Когато бях на седемнайсет, чух, че щяла да се състои погребална служба на няколко километра от селото, в което аз проповядвах. За първи път се провеждаше такава служба от Изследователите на Библията в тази област. Когато пристигнах, си проправих път през любопитните местни жители до докладчика. Когато бях до него, той се обърна към мене и каза: „Аз ще говоря пръв, после ти ще продължиш.“
Развих доклада си въз основа на стиха от 1 Петър 4:7, където се казва: „Краят на всичко е наближил.“ Показах от Писанията, че краят на страданията и смъртта е наближил и обясних надеждата за възкресение. (Йоан 5:28, 29; Деяния 24:15) И макар че изглеждах по–млад, отколкото бях — или благодарение на това, — всички ме слушаха много внимателно.
В броя на „Стражева кула“ от 15 септември 1931 г. се появи вълнуваща новина. В него се обясняваше, че не искаме повече да се наричаме Изследователи на Библията или с някакво друго подобно име, а Свидетели на Йехова. След като прочетоха това съобщение, Изследователите на Библията в нашата област организираха специално събрание. Около 100 Изследователи на Библията се събраха в село Поздишовце. Там имах привилегията да изнеса доклада „Новото име“, основан на гореспоменатата статия от „Стражева кула“.
С голяма радост всички присъстващи вдигнаха ръка, когато бяха попитани дали искат да приемат същата резолюция, която бяха приели събратята им по вяра в другите части на света. След това изпратихме телеграма до световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк), в която се казваше: „Ние, Свидетелите на Йехова, събрани на този ден в Поздишовце, сме съгласни с обяснението в „Стражева кула“ относно новото име и приемаме това ново име, Свидетели на Йехова.“
Огромният район на Словакия и Транскарпатия, който преди Втората световна война беше част от Чехословакия, стана плодородна почва за нашата християнска служба. Големите разстояния в този район преодолявахме предимно пеша, а понякога с влак, автобус или велосипед. По това време в много градове беше представяна „Фотодрамата за сътворението“ — филм и диапозитиви, придружени със синхронизиран звук. След всяко представяне бяха събирани адресите на заинтересуваните хора. Бяха ми дадени много от тези адреси и бях помолен да се погрижа заинтересуваните да бъдат посетени от Свидетели. В някои градове наемахме зала, в която изнасях специален доклад след прожекцията на „Фотодрамата“.
През 30–те години на миналия век имах привилегията да бъда делегат на по–големи конгреси в столицата Прага. През 1932 г. беше организиран първият международен конгрес в Чехословакия. Събрахме се във вариететния театър. Темата на публичния доклад „Европа пред унищожение“ плени вниманието на 1500–те присъстващи. През 1937 г. в Прага беше проведен друг международен конгрес и аз имах привилегията да изнеса един от докладите. Присъстваха делегати от много европейски страни и всички ние получихме необходимото насърчение, за да издържим на изпитанията, с които щяхме да се сблъскаме през Втората световна война.
Брак и сурови изпитания
След като се върнахме в Чехословакия, с майка ми сътрудничехме отблизо със събратята Изследователи на Библията в проповедната дейност в съседното село Поздишовце. Там се запознах с едно симпатично момиче на име Анна Рохалова. Когато пораснахме, разбрахме, че чувствата ни бяха нещо повече от християнска братска привързаност. През 1937 г. се оженихме. Оттогава нататък Анна винаги ме подкрепяше, дори ‘във времето на трудности’, което щеше да последва. — 2 Тимотей 4:2, НС.
Скоро след сватбата ни стана ясно, че Европа се подготвя за Втора световна война. През ноември 1938 г. южната част на Транскарпатия и Словакия беше присъединена към Унгария, която беше в съюз с нацистка Германия. Унгарската полиция забрани да се събираме и често трябваше да се регистрираме в полицейското управление.
След като Втората световна война започна през септември 1939 г., много от нас, мъже и жени, от Захор бяха арестувани и закарани в един стар замък близо до Мукачеве (сега част от Украйна). Там се срещнахме с много събратя Свидетели от сборовете в Транскарпатия. След като бяхме разпитвани около три–четири месеца и често бити, бяхме съдени от специален военен съд. На всички ни задаваха един и същи въпрос: „Готов ли си да воюваш за Унгария срещу СССР?“ Тъй като отказахме, получихме присъди и накрая бяхме изпратени в затвора в Будапеща, на булевард „Моргит“ 85.
Всички затворници гладуваха. Скоро те започнаха да боледуват и да умират. Колко стоплящо сърцето беше за мене, когато съпругата ми изминаваше целия този път от Захор, за да ме види! Въпреки че можехме да говорим само за пет минути през железните решетки, бях благодарен на Йехова за вярната си съпруга. a
От затвора към трудовия лагер
От затвора бях отведен директно в Язберен (Унгария), където бяха отвели около 160 Свидетели. Когато бяхме там, един унгарски офицер от името на унгарското правителство ни предложи за последен път: „Който е съгласен да служи в армията, да излезе напред.“ Никой не го направи. Офицерът каза: „Въпреки че не съм съгласен с това, което правите, възхищавам се на вашата решимост да запазите вярата си.“
Няколко дни по–късно се качихме на един кораб по река Дунав и се отправихме към трудовия лагер близо до югославския град Бор. Докато бяхме на кораба, войниците и техният командир постоянно се опитваха да ни накарат да направим компромис с вярата си. Командирът караше войниците да ни бият с пушките си, да ни ритат с ботушите си и да използват други методи на мъчение.
Когато бяхме предадени на полковник Андраш Болог, комендантът на трудовия лагер в Бор, той ни каза: „Ако това, което ми беше казано за вас, е вярно, скоро ще умрете.“ Но след като прочете запечатаното послание от правителствените власти, той се отнасяше към нас с уважение. Болог ни даде относителна свобода на движение и дори ни позволи да си построим собствена барака. Въпреки че храната беше оскъдна, имахме си собствена кухня, така че храната се разпределяше справедливо.
През март 1944 г. германците започнаха да окупират Унгария. Тогава Болог беше заменен от един комендант с профашистки възгледи на име Еде Морани. Той наложи строга дисциплина, подобна на тази в концентрационните лагери. Скоро обаче с настъпването на съветската армия лагерът в Бор беше евакуиран. По–късно по време на нашия поход бяхме очевидци на масовото избиване на евреи в Червенко. Беше чудо, че бяхме пощадени.
Когато стигнахме границата между Унгария и Австрия, получихме заповед да копаем окопи за картечниците. Ние обяснихме, че причината, поради която сме затворници, е именно това, че сме отказали да участваме във военни действия. Тъй като бях по–напред в групата, един унгарски офицер ме сграбчи и започна да ме бие. „Ще те убия! — викаше той. — Ако ти не работиш, другите ще последват твоя лош пример!“ Но смелата намеса на Андрас Барта b, по–възрастен Свидетел, който беше начело на нашата проповедна дейност, спаси живота ми.
Няколко седмици по–късно войната свърши и ние се отправихме към домовете си. Другите затворници, които бяха освободени по–рано от Бор, съобщили, че всички ние, които бяхме отведени в Червенко, сме били убити. Така че от около шест месеца моята съпруга се считала за вдовица. Колко изненадана беше тя да ме види един ден на прага на вратата! Сълзи на радост бликнаха от очите ни, когато се прегърнахме след толкова години раздяла.
Реорганизиране на дейността
След Втората световна война Словакия беше отново обединена с Чехия, за да бъде сформирана Чехословакия. А Транскарпатия, голяма част от която преди войната беше част от Чехословакия, стана част от Украйна, която влизаше в територията на Съветския съюз. През 1945 г. заедно с Михал Москал отидохме до Братислава, днес столица на Словакия, където се срещнахме с отговорни братя, за да организираме отново проповедната дейност. Въпреки че бяхме физически и емоционално изтощени, нямахме търпение да се заемем с изпълнението на нашата задача — да проповядваме добрата новина за Божието Царство. — Матей 24:14; 28:18–20.
След войната конгресите даваха голям тласък на нашата дейност. Първият за цялата страна беше проведен през септември 1946 г. в град Бърно. Имах привилегията да изнеса доклад на тема „Жетвата — краят на света“.
През 1947 г. в Бърно беше проведен друг конгрес за цялата страна. На него Нейтан Х. Нор, Милтън Г. Хеншел и Хейдън К. Ковингтън, които ни посетиха от световната
централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк), изнесоха насърчителни доклади. Имах привилегията да служа като преводач на техните доклади. И макар че по това време имаше около 1400 възвестители на Царството в Чехословакия, на публичния доклад присъстваха около 2300 души.Преследване под комунистически режим
През 1948 г. комунистите взеха властта в страната и скоро на проповедната ни дейност беше наложена забрана, която продължи 40 години. През 1952 г. много от нас, които бяха смятани от властите за водачи, бяха хвърлени в затвора. Повечето бяха обвинени в подривна дейност, а някои — в държавна измяна. Бях затворен и разпитван в продължение на 18 месеца. Когато попитах в какво съм се проявил като изменник, съдията каза: „Ти говориш за Царството на Бога. И казваш, че то ще поеме управлението над целия свят. Това включва също Чехословакия.“
„В такъв случай — отговорих аз — би трябвало да съдите като изменници и всички онези, които казват молитвата „Отче наш“ и се молят „да дойде Божието Царство“.“ Въпреки това бях осъден на пет и половина години затвор и бях изпратен в имащия лоша слава комунистически затвор в Яхимов (Чехословакия).
След като излежах по–голямата част от присъдата си, бях освободен. Съпругата ми Анна вярно ме подкрепяше чрез писма и посещения, а също се грижеше и за дъщеря ни Мария. Най–накрая бяхме обединени отново като семейство и възобновихме християнската си дейност в нелегалност.
Удовлетворяващ живот в служба на Йехова
През изминалите повече от 70 години Свидетелите на Йехова в нашата област са служили при различни обстоятелства, но през по–голямата част от времето под комунистическо управление. Вярно е, че остарях и нямам много сили, но все още съм в състояние да служа като християнски старейшина в Захор, заедно с такива верни братя като Ян Корпа–Ондо c, който сега е на 98 години. Скъпата ми съпруга, истински подарък от Йехова, почина през 1996 г.
Все още имам ярък спомен за въображаемата сцена, описана на 228 до 231 страница в книгата „Пътят към рая“ (англ.), издадена през 1924 г. Читателят е поканен да си представи, че е в рая и че чува разговора между двама възкресени. Те се чудят къде се намират. Тогава един човек, който е преживял Армагедон, има привилегията да им обясни, че са били възкресени в рая на земята. (Лука 23:43) Ако преживея Армагедон, бих искал да обясня това на моята съпруга, на майка ми и други близки, когато бъдат възкресени. Но ако умра преди Армагедон, ще очаквам с нетърпение някой в новия свят да ми разкаже какво се е случило след моята смърт.
Продължавам да ценя уникалната и величествена привилегия да говоря с Върховния господар на вселената и да имам възможността да се приближавам до него. Решен съм да продължавам да живея в хармония с думите на апостол Павел, записани в Римляни 14:8: „Ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и тъй, живеем ли, умираме ли, Господни сме.“
[Бележки под линия]
a Виж биографичния разказ на Андрей Ханак в броя на „Пробудете се!“ от 8 август 2002 г., 19–24 страница. Там са описани условията в този затвор и събитията в Червенко, споменат по–късно в тази статия.
b За повече информация относно Андрас Барта виж броя на „Стражева кула“ (англ.) от 15 юли 1993 г., 11 страница.
c Виж биографичния разказ в броя на „Стражева кула“ от 1 септември 1998 г., 24–28 страница.
[Снимка на страница 21]
С Анна една година след като се оженихме
[Снимка на страница 22]
С Нейтан Х. Нор на конгреса в Бърно през 1947 г.