Бях решена да постигна целта си
Бях решена да постигна целта си
РАЗКАЗАНО ОТ МАРТА ЧАВЕС СЕРНА
Един ден, когато бях на шестнайсет години, изгубих съзнание, докато работех вкъщи. Когато се свестих, лежах в леглото. Бях объркана, имах силно главоболие и няколко минути не чувах и не виждах нищо. Уплаших се. Какво ставаше с мене?
РАЗТРЕВОЖЕНИ, моите родители ме заведоха на лекар. Лекарката ми предписа витамини и каза, че пристъпът се дължи на това, че си лягам късно. Няколко месеца по–късно получих втори пристъп, а след него и трети. Консултирахме се с друг лекар, който мислеше, че имам нервно разстройство и ми предписа успокоителни.
Пристъпите обаче ставаха все по–чести. Губех съзнание, падах и се наранявах. Понякога си прехапвах езика и бузите. Когато отново се връщах в съзнание, имах ужасно главоболие и усещах гадене в стомаха. Цялото тяло ме болеше и често не можех да си спомня какво се е случило преди пристъпа. За да се възстановя, всеки път се нуждаех от поне един ден почивка в леглото. Въпреки това смятах, че този проблем е временен и че скоро ще се оправя.
Как болестта се отрази на целите ми
Когато бях доста по–малка, семейството ми започна да изучава Библията със Свидетелите на Йехова. Изучавахме с една двойка специални пионери, или целодневни служители, които отделят много часове всеки месец, за да учат другите на библейските истини. Виждах ясно как тяхната проповедна дейност им носи голяма радост. Когато започнах да споделям с моята учителка и със съучениците ми обещанията от Библията, и аз изпитвах тази радост.
Не след дълго много членове от семейството ми станаха Свидетели на Йехова. Колко обичах да проповядвам добрата новина! Когато бях на седем години, си поставих за цел да стана специална пионерка. Когато навърших шестнайсет години, предприех важна стъпка в тази посока, като се покръстих. След това започнаха пристъпите.
Пионерска служба
Въпреки здравословните си проблеми все още мислех, че мога да стана целодневна проповедничка. Но тъй като почти всяка седмица получавах един или два пристъпа, някои братя и сестри в сбора смятаха, че не бива да поемам такава голяма отговорност. Това ме натъжи и се чувствах обезсърчена. След време обаче една семейна двойка, която служеше в клона на Свидетелите на Йехова в Мексико, посети нашия сбор. Братът и сестрата разбраха, че имам желание да бъда пионерка и ме насърчиха много. Те ми помогнаха да се убедя, че болестта ми не бива да е пречка да започна пионерска служба.
Така че на 1 септември 1988 г. бях назначена като редовна пионерка в родния ми град Сан Андрес Чиаутла (Мексико). Всеки месец прекарвах много време в проповядване на добрата новина. Когато не можех да излизам да проповядвам навън, пишех писма върху библейски теми на хората, които живееха наоколо, и така ги насърчавах да изучават Библията.
Поставят ми диагноза
По това време моите родители ме заведоха на невролог, въпреки че трябваше да отделят много средства за това. Неврологът ми каза, че имам епилепсия. Благодарение на лечението, което ми предписа, състоянието ми се стабилизира за около четири години. Междувременно успях да посетя Училището за пионерска служба, където получих голямо насърчение и това засили желанието ми да служа там, където има по–голяма нужда от проповедници.
Родителите ми знаеха колко много искам да увелича службата си. Тъй като състоянието ми беше сравнително добро, те ми позволиха да се преместя в град Ситакуаро (щата Мичоакан), който се намира на около двеста километра от дома ни. На новото ми назначение имах възможността да общувам с други пионери и това ми помогна да ценя още повече целодневната служба.
След като живях две години в Ситакуаро обаче отново започнах да получавам пристъпи. Разстроена и тъжна се върнах при родителите си, защото се нуждаех от медицински грижи. Отидох на невролог, който ми каза, че досегашното ми лечение уврежда черния ми дроб. Тогава започнах да търся други видове лечение, тъй като вече не можех да си позволя да плащам посещенията си при този специалист. Състоянието ми се влошаваше и трябваше да прекратя пионерската си служба. Всеки пристъп беше като крачка назад за мене. Но четях Псалмите и се молех на Йехова и това ми даваше сили и утеха. (Псалм 94:17–19)
Постигам целта си
В периода, когато състоянието ми беше най–тежко, получавах по два пристъпа на ден. След това настъпи повратен момент. Един лекар ми предписа специално лечение за епилепсия и почувствах значително подобрение за по–дълго време. Така на 1 септември 1995 г. отново станах пионерка. Състоянието ми остана стабилно и след две години без нито един епилептичен пристъп подадох молба за специална пионерска служба. Това щеше да означава да отделям още повече време в проповедната дейност и да съм готова да служа там, където ме изпратят. Представете си как се почувствах, когато разбрах, че съм назначена като специална пионерка! Сега вече постигнах целта, която си бях поставила още като дете.
На 1 април 2001 г. започнах да служа на новото си назначение в едно село в планинската област на щата Идалго. Днес служа в едно градче в щата Гуанахуато. Трябва да съм внимателна да вземам лекарствата си редовно и да си почивам достатъчно. Внимавам как се храня и избягвам мазнините, кофеина и консервираните храни. Освен това гледам да не се вълнувам много, например да не се ядосвам и да не се тревожа прекалено. Изисква се самодисциплина, но от това има голяма полза. Откакто съм специална пионерка, съм имала само един пристъп.
Тъй като не съм омъжена и нямам семейни отговорности, за мене е голямо удоволствие, че мога да продължавам да служа като специална пионерка. Утешително е да зная, че ‘Йехова не е неправеден, та да забрави това, което сме извършили и любовта, която сме показали към неговото име’. Наистина, колко любещ е той, след като не изисква от нас повече, отколкото можем да му дадем! Съзнаването на този факт ми помага да съм уравновесена, защото знам, че дори отново да се наложи да прекратя пионерската си служба поради недобро здраве, Йехова ще продължава да е доволен от всеотдайните ми усилия. (Евреи 6:10; Колосяни 3:23)
Мога да кажа с увереност, че като споделям вярата си с другите всеки ден, това ми дава сили. Така също винаги си мисля за благословиите, които Бог обещава да ни даде в бъдеще. Според надеждата от Библията, в новия свят няма да има болести, „нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка“, защото предишните неща ще са отминали. (Откровение 21:3, 4; Исаия 33:24; 2 Петър 3:13)
[Снимка на страница 24]
На около 7–годишна възраст (горе) и малко след като се покръстих на 16 години
[Снимка на страница 25]
В проповедната дейност с една приятелка