Изпълнен живот в службата на Йехова

Разказано от Йозеф дос Санто

БЕШЕ топла тропическа нощ през февруари 1945 год. Върху терена на университета в Санто Томас в Манила, столицата на Филиписките острови, където се намирахме в плен от японците, цареше пълен хаос. Съвсем ненадейно се бяха появили американски войскови групи за да ни освободят. Университетския терен се намираше под престрелка и това предизвика голями разрушения.

Жените затворнички целуваха в тъмнината тяхните кръстове и се молеха на глас. Съвсем наблизо до мене избухна една граната и уби затворника, който беше пред мен. Аз не бях ранен, но тъй като бях отслабнал много от глада, треперех с цялото си тяло. Привлекох се с мъка до сградата, в която бяхме затворени цели три години. Престрелката постепенно утихна и американците превзеха терена напълно. Малко след това бяхме освободени. След три годишна раздяла можех най–сетне отново да бъда заедно с жена ми и децата ми и да продължа делото, което ме бе довело в около половината от света.

Златния век промени моя живот

Що за дело бе това? Как дойдох в такова опасно положение и то далеч от моята родина Хавай? Всъщност всичко това бе започнало много години по–рано и то в Калифорния /САЩ/, 14 500 клм. далеч от вкъщи. Там получих образованието си в хиропрактиката. От госпожа Брайт, хазайката ми, бях заел едно списание „Златния век“ /Сега известно под името „Събудете се!“/. Това, което прочетох в списанието промени изцяло моя мироглед.

Отрастнал съм в Хавай и бях възпитан католически. Но нито тази религия нито пък, която „и да е друга, които бях проверил, не изглеждаше да бъде вярна. Всички те оставяха една празнота в мене. Но това, което прочетох в това издание на „ЗЛАТНИЯ ВЕК“ започна да изпълва тази празнота.

Списанието бе издадено от Библейските изследователи, както се наричаха Свидетелите на Йехова тогава. Един от тях бе разбрал за моите интереси и ме снабди с други списания. Съвсем скоро установих, че съм намерил истината. Накрая се завърнах в Хавай за да упражнявам моята професия. Но както при Йеремия, така и при мен, библейската истина се оказа като огън който гореше в мене и аз не можех да мълча /Йеремия 20:9/. Разказах на съседите си, това което бях научил и скоро образувахме един клас от 22 души.

Не бях сам

Смятах, че съм единствения библейски изследовател в Хавай. Но с течение на времето срещнах други 6 а също и брат Соломон, управител на литературното депо. Така можех да общувам с братя по вяра.

 Исках да се предоставя за повече работа и за това казах на брат Соломон, че бих искал да проповядвам и в околните острови. Той ми обясни, че досега не е отишел никой по–нататък с неговото проповядване, освен до Хонолулу. Когато обаче се убеди от моята решителност, ме снабди с жилищна товарна кола /той имаше работилница за поправка на коли/ и каза, че мога да проповядвам по всички други острови с изключение на Хонолулу. Него трябваше да оставя на останалите 6 библейски изследователи. Така започнах моята кариера в целодневна проповедническа служба.

С голям ентусиазъм проповядвах три години и половина в Хавайските острови. Бях млад и силен, изминавах често дълги километри в неоживени пътища и се изкачвах по планините с два куфара пълни с литература. Понякога пътищата бяха така трудни, че можех само пълзешком да се придвижвам напред. Успях да занеса литература даже и в колонията от прокашени в Молокай. През тези три години и половина извършвах месечно по 230 часа в служба и раздадох общо 46 000 библейски шрифтове.

Все още обаче бях на мнение, че можех повече да върша. Ето защо се предложих да проповядвам по целия свят. Президента на дружеството на Страшева кула Ратърфорд, се научи за моето желание и ми предложи да замина за Бразилия. Направих си план за пътуването, което да ме отведе от Хавай през далечния изток в Бразилия. Първия ми престой трябваше да бъде на Филипинските острови.

Пътуване пълно със събития

Така стана, че в 1933 год. си купих билет за парахода The Great Northern и с един голям куфар пълен с литература от ‘брат Соломон поех моето пътуване по света, докато друг голям куфар директно от Бруклинското главно бюро на дружеството на Стражева кула бе на път за Филипинските острови.

В Япония трябваше да направим престой. Бях уведомен за трудностите, с които се бореха Свидетелите на Йехова в тази страна и за това не поисках виза да влеза в страната. Не исках да рискувам за да не им създам повече неприятности. Но един духовник в парахода бе разбрал кой съм и чрез телеграма бе осведомил японските власти, че имам литература на борда. Когато парахода спря в Йокохама, японската полиция дойде на борда на парахода и конфискува цялата литература, която се намираше в помещението за багаж. Офицерите на парахода не можеха да предотвратят това и така трябваше да продължа пътуването за филипинските острови без тази литература.

Когато пристигнахме в Манила, ме извикаха веднага при ръководителя на митницата. Бе му казано, че съм комунист и затова взе една от моите книги за да я чете. Една седмица по–късно ми каза, че очуден е установил, че в книгата се говори за Библията и че положително няма нищо общо с комунисти.

„Временно“ забавяне на Филипинските острови

В Манила взех под наем едно малко жилище, защото исках да проповядвам още известно време преди да поема далечното си пътуване за Бразилия. В Организацията на Свидетелите на Йехова в тази страна имаше трудности. Брат Ратърфорд ме помоли в едно писмо, да поема отговорността там до тогава, докато дойде заместник. Аз бях съгласен с това, но заместника дойде след 13 години!

Работата ни в Манила преди войната бе доста интересна. Тогава не правехме повторни посещения, а отивахме по всички краища на града и раздавахме библейски писания. Отивахме или пеш или с трамвай, автобус или пън с калеза /особен вид превозни средства, теглени от коне/. Делото се разпространяваше постепенно във Филипинските острови, тъй като за преработване на различните области изпращахме пионери. В 1935 год. се ожених за Розарио Лопец и с течение на времето бяхме благословени с две деца, момче и момиче.

 Обвинението, че сме комунисти се появяваше винаги отново. Един ден дойде при мен един мъж и ми каза, че е от тайната полиция и че ме следи вече месеци наред, защото бе докладвано, че съм комунист. Сега обаче се е убедил напълно в противното и ще докладва, че не съм никакъв комунист. Един адвокат бе се съгласил за библейско изследване и както по–късно разбрах, сторил това само за да разбере, дали съм комунист. След като се бе убедил, че не съм комунист станахме добри приятели и той ми уреждаше всички правни въпроси.

Междувременно, проповедническото дело се разрастваше. Тъй като жилището, което бях наел стана малко, купих нещо друго и преместихме бюрото там. Нашето малко семейство на бюрото на клона се увеличи, когато към жена ми и мен се присъединиха Нарцисо Делавин и по–късно една млада сестра която трябваше да стане негова жена.

Фалшиво обвинение и война

Но след това събитията се изпреварваха. В 1941 година бе обявена войната. Само след една седмица се появиха двама полицаи в бюрото. Арестуваха мен и други трима братя и ни поставиха в голямия затвор в Мунтинлупа, много километри далеч от Манила. Тук бях отделен от другите и затворен в единична килия. Тя бе напълно празна и аз трябваше да спя на бетоновия под, докато един от затворниците, ползващ се със известни права, благодарение на своята сърдечна доброта ми донасяше тайно всека нощ две одеяла и една възглавница.

Главния пазач на затвора не ме освободи от усамотения затвор и другите затворници смятаха, че принадлежа към петата колония и че съм шеф на комунистическата партия. Те ме ругаеха високо от тяхните килии. Накрая бе повярвано на нашите твърдения, че не сме комунисти и след две седмици ни пустнаха и четирмата на свобода. Мен трябваше да ме придружат полицаи до портала на затвора, защото иначе щяха да ме нападнат затворниците.

Вечерта, същия ден когато бяхме освободени от затвора, се бе дошло до бунт в същия. Това сигурно щеше да бъде голяма опасност за нас ако още бяхме били там. Благодарих на Йехова, че ни бе опазил и че отново бях щастлив с моето семейство в Манила.

От японците затворен

Но това бе само началото на нашите трудности. След известно време Манила бе превзета от японските инвазионни войски и понеже бях американец ме затвориха заедно с други чужденци в университета Санто–Томас, близо до центъра на град Манила. Там прекарах следващите три години от януари 1942 до март 1945 година. В лагера разказвах за благовестието на толкова много, доколкото имах възможност и доколкото ми е известно поне един от затворниците бе станал по–късно Свидетел на Йехова.

В продължение на войната живота в наказателния лагер стана доста тежък. Дажбите за храна все повече намаляваха, докато се стигна накрая до там, че получавахме по една купичка ориз. Опитвахме се с всички средства да прогониме глада и ядохме дори самораслица, която растеше в площа на университета. Кучета, котки и плъхове служеха за храна на някои от затворниците. Когато влезох в затвора тежех 61 килограм, при освобождаването ми само 36.

Някои проминентни затворници бяха обезглавени. Накрая бе забранено дори лекари да посещават лагера. Оградата на университетския терен бе така укрепена, че никой не можеше да надникне вътре. Ежедневно умираха от глад поне 30 души. След това настъпи онази ужасна нощ, в която американските трупи навлезоха и ни освободиха въпреки артилерийския огън от страна на японците. Колко щастливи бяхме, че отново принадлежахме към външния свят!

 Отново на работа

От американците получихме за първи път истинско ядене след толкова дълго време. И сега още си спомням, че ядохме консервирано месо и че така брхме гладни, че не можехме да спреме, въпреки че бяхме вече наситени. След това първо ядене не се чувствах добре дни наред след това. Осемнадесет дни след превземането от американците бяхме освободени. Американците ми предложиха да ме върнат обратно в Съединените щати, но аз все още чаках заместник. Исках да остана докато той дойде.

Отново бе радостно виждане с жена ми и децата ми и отново започнахме проповедническото дело. За пръв път от 1941 година се обърнах към главното бюро на обществото на Стражева кула в Бруклин /Ню Йорк, САЩ/, и получих всички стари издания на Стражева кула, както и всички информации, които не бяхме получавали на Филипинските острови по време на войната. Отворихме отново бюрото на клона, посетихме много събрания и се срещнахме с някои от председетелстващите настоятели за да ги уведомим върху най–новия развой на нещата.

С официалното разрешение на властите използвахме през ноември 1945 год. аудиторията на висшето училище в Пангазинан, около 200 клм. северно от Манила, за първия ни следвоенен конгрес. Никога досега не бях чувал възхваляващи песни за Йехова така прочувствено да кънтят, както, на този конгрес. Повечето от братята можаха да докладват, как Йехова ги бе водил и направлявал по време на опасностите от войната. Аз също бях почувствал много често закрилящата му десница. Всички ние бяхме много благодарни.

Бяхме благодарни също, че Йехова бе благословил неговия народ с увеличение по време на войната. Последното докладване за дейността на Свидетелите на Йехова на Филипинските острови от преди войната /1941/ показваше, че 373 възвестители проповядваха благовестието за Царството. Докато бях в затвора числото се бе увеличило на 2000, а 4000 души бяха дошли на открития доклад на първия следвоенен конгрес.

В 1947 година пристигна дългоочаквани заместник Еърл Стюарт заедно с трима мисионери. Останах в бюрото на клона до 1949 год. след което напуснах Филипинските острови заедно със семейството ми.

Все още представям себе си доброволно

Сега не заминах вече за Бразилия. Обстоятелствата наложиха да се върнем отново в Хавай. Но ние не се отказахме от желанието да служим на Йехова и да разказваме за него на други. Днес още използваме аз и жена ми цялото си време за това, да проповядваме на други живеещи на този чудно красив остров, където аз в 1929 година встъпих в пионерска дейност.

Сега съм на 87 години и като погледна назад мога да се радвам на 54 години в служба на Йехова. Вярно е, че трябваше да изтърпим различни изпитания и да бъдем отделени години наред от нашите християнски братя; но радостите, които Йехова дарява, превъзхождат далеч всички трудности. Ако би трябвало отново да започна, с удоволствие ще поема отново този наистина заслужаващ си живот и ще вложа цялото си време в това, да възхвалявам Йехова, Великият ни Бог /Псалм 110:3/.