По–добра надежда за душата

РИМСКИТЕ войници не очаквали това. При щурма на планинската крепост Масада, последната крепост на юдейските бунтовнически сили, те се приготвили за атака над своите врагове, за виковете на войниците, за крясъците на жени и деца. Вместо това чули само пращенето на пламъци. Като изследвали горящата крепост, римляните научили ужасната истина: враговете им — около 960 души — били вече мъртви! Един по един юдейските войници избили собствените си семейства, след което се избили помежду си. Последният мъж се самоубил. a Какво ги довело до това отвратително масово убийство и самоубийство?

Според историка Йосиф Флавий, съвременник на събитията, важен фактор било вярването в безсмъртната душа. Елиезер Бен Яир, водачът на зелотите в Масада, отначало се опитал да убеди хората си, че самоубийството щяло да бъде по–достойно от смърт или робство под игото на римляните. Виждайки, че се колебаят, той се впуснал в една пламенна реч относно душата. Той им казал, че тялото е само тежест, затвор за душата. „Но когато, освободена от тежестта, която я приближава до земята и е затвор за нея, душата се връща на мястото си — продължил той, — тогава в действителност тя има дял от една благословена мощ и от една безкрайна неограничена сила, оставайки невидима за човешките очи, както е невидим и самият Бог.“

Какъв бил откликът? Йосиф Флавий съобщава, че след като Елиезер говорил доста време по този начин, „всички негови слушатели прекъснали речта му и, изпълнени с неконтролируем ентусиазъм, побързали да извършат делото“. Йосиф Флавий добавя: „Като полудели, те се втурнали, всеки нетърпелив да бъде по–бърз от другия, . . . толкова непреодолимо желание да погубят съпругите си, децата си и себе си ги било обхванало.“

Този ужасяващ пример служи да онагледи това колко дълбоко доктрината за безсмъртната душа може да промени нормалния човешки възглед за смъртта. Вярващите  в това биват учени да гледат на смъртта не като на най–големия враг на човека, но просто като на една врата, която освобождава душата да се радва на едно по–висше съществувание. Но защо тези юдейски зелоти вярвали в това? Мнозина биха предположили, че техните свещени книги, Еврейските писания, поучават, че човек носи в себе си един притежаващ съзнание дух, една душа, която излиза, за да живее след смъртта. Дали това наистина е така?

Душата в Еврейските писания

С една дума, отговорът е „не“. Още в първата книга на Библията, Битие, ни се казва, че душата не е нещо, което имаш, тя е нещо, което си. За създаването на Адам, първото човешко същество, четем: „Човекът стана жива душа.“ (Битие 2:7) Еврейската дума за душа — нѐфеш — използувана тук, се среща над 700 пъти в Еврейските писания и нито веднъж не изразява идеята за една отделна, безплътна, духовна част от човека. Точно обратното — душата е осезаема, действителна, физическа.

Потърси следните цитирани текстове в своята собствена Библия, тъй като еврейската дума нѐфеш се намира във всички тях. Те ясно показват, че душата може да се сблъсква с риск, опасност и дори може да бъде отвлечена (Второзаконие 24:7; Съдии 9:17; 1 Царе 19:11, „Синодално издание“, 1993 г.); да докосва неща (Йов 6:7); да бъде окована във вериги (Псалм 105:18); да умира от глад, да бъде уморена от бързане и да припада от глад и жажда; да страда от съсипваща болест или дори от безсъние поради скръб. (Второзаконие 12:20; Псалм 35:13; 69:10; 106:15; 107:9; 119:28) С други думи, тъй като твоята душа си ти, самият ти, душата ти може да изпитва всичко, което ти можеш да изпитваш. b

Тогава дали това означава, че в действителност душата може да умре? Да. Съвсем не безсмъртни, в Еврейските писания човешките души са наричани ‘убити’ или екзекутирани, поради грях, бидейки удряни смъртоносно, измъчвани, унищожавани и нарязвани на парчета. (Изход 31:14, СИ–93; Второзаконие 19:6, NW; 22:26, NW; Псалм 7:2) „Душата, която е съгрешила, тя ще умре“ — казва Езекиил 18:4. Ясно е, че смъртта е обичайният край на човешките души, тъй като всички ние грешим. (Псалм 51:5) На първия човек, Адам, било казано, че наказанието за греха е смърт — а не пренасяне в духовната област и безсмъртие. (Битие 2:17) И когато съгрешил, присъдата била произнесена: „Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.“ (Битие 3:19) Когато Адам и Ева умрели, те просто станали това, което Библията често нарича ‘мъртви души’ или ‘умрели души’. — Числа 5:2, NW; 6:6, NW.

Тогава не е толкова чудно, че The Encyclopedia Americana [„Енциклопедия Американа“] казва относно душата в Еврейските писания: „Схващането на Стария завет относно човека е, че той е нещо цяло, а не съчетание между душа и тяло.“ Тя добавя: „Нефеш . . . никога не е била смятана за действуваща отделно от тялото.“

Тогава какво смятали верните юдеи за смъртта? Просто казано, те вярвали, че смъртта е обратното на живота. Псалм 146:4 казва какво става, когато духът, или жизнената сила, напусне едно човешко създание: „Излиза ли духът му, той се връща в земята си; в тоя същий ден загиват намеренията му.“ c Подобно на това цар Соломон писал, че мъртвите „не знаят нищо“. — Еклисиаст 9:5.

Защо тогава толкова много юдеи от първи век, като например зелотите от Масада,  били така убедени в безсмъртието на душата?

Гръцкото влияние

Юдеите взели тази идея не от Библията, а от гърците. Между седми и пети век пр.н.е. това схващане изглежда навлязло от мистериозните гръцки религиозни култове в гръцката философия. Идеята за отвъден живот, където лошите души ще получат мъчително възмездие, дълго време била много привлекателна и това схващане се оформило и разпространило. Философите дискутирали безкрайно върху точната същност на душата. Омир твърдял, че душата отлита при смъртта, като издава един доловим бръмчащ, цвъртящ или шумолящ звук. Епикур казал, че душата всъщност има тегло и затова тя е безкрайно малко тяло. d

Но може би най–големият защитник на безсмъртната душа бил гръцкият философ Платон, живял през четвърти век пр.н.е. Неговото описание на смъртта на учителя му Сократ разкрива убеждения, много подобни на тези на зелотите от Масада векове по–късно. Както казва ученият Оскар Кулман: „Платон ни показва как Сократ умира в абсолютен мир и спокойствие. Смъртта на Сократ е прекрасна смърт. На нищо тук не се гледа като на смъртен ужас. Сократ не може да се бои от смъртта, тъй като тя наистина ни освобождава от тялото. . . . Смъртта е най–големият приятел на душата. Така учи той; и така умира — в прекрасна хармония със своето учение.“

Явно юдеите започнали да възприемат това учение от гърците през Макавейския период, през втори век преди Христа. През първи век от н.е. Йосиф ни казва, че фарисеите и есеите — могъщи юдейски религиозни групи — възприели тази доктрина. Някои поеми, които вероятно били писани през този период, отразяват същото вярване.

Как обаче стои въпросът с Исус Христос? Дали той и неговите последователи по същия начин поучавали тази идея, взета от гръцката религия?

Възгледът на ранните християни за душата

Християните през първи век не гледали на душата по същия начин като гърците. Разгледай, например, смъртта на приятеля на Исус, Лазар. Ако Лазар имал безсмъртна душа, която при смъртта била отлетяла, свободна и щастлива, нямаше ли повествованието в Йоан, глава 11, да казва съвсем друго нещо? Исус непременно щял да каже на своите последователи, ако Лазар бил жив и добре, и бил в съзнание на небето; вместо това обаче той повторил казаното в Еврейските писания и им съобщил, че Лазар спи, без да съзнава нищо. (Стих 11) Безспорно Исус щял да се радва, ако приятелят му се наслаждавал на едно прекрасно ново съществувание; вместо това обаче ние го виждаме да плаче пред всички заради смъртта му. (Стих 35) Безспорно, ако душата на Лазар била в небето, наслаждавайки се в блажено безсмъртие, Исус нямало да бъде толкова жесток и да я извика обратно да живее още няколко години в „затвора“ на едно несъвършено физическо тяло сред болно и умиращо човечество.

Дали Лазар се върнал от смъртта с възторжени разкази за прекрасните четири дни, които прекарал като освободено, безплътно духовно същество? Не. Вярващите в безсмъртната душа ще отговорят, че това било така, защото преживяването на този човек било твърде вдъхващо страхопочитание, за да бъде изразено с думи. Но този аргумент не е убедителен; нима в края на краищата Лазар нямало да каже на своите близки поне това — че е имал преживяване, което е прекалено чудно, за да бъде описано? Вместо това Лазар не казал нищо относно някакви преживявания, които е имал, докато е бил мъртъв. Помисли за това — мълчание по въпроса, който е съсредоточил върху себе си повече човешко любопитство, отколкото който и да било друг въпрос — какво представлява смъртта!  Това мълчание може да бъде обяснено само по един начин. Нямало нищо за казване. Мъртвите спят, те не съзнават нищо.

Тогава дали Библията представя смъртта като приятел на душата, просто един обред на преминаване от един етап на съществуване в друг? Не! За истинските християни като апостол Павел смъртта не била приятел; тя била „най–последен враг“. (1 Коринтяни 15:26) Християните гледат на смъртта не като на нещо естествено, а като на ужасно, неестествено нещо, тъй като тя е директен резултат от греха и бунта срещу Бога. (Римляни 5:12; 6:23) Тя никога не е била част от божията първоначална цел за човечеството.

Но истинските християни не са без надежда, когато става въпрос за смъртта на душата. Възкресението на Лазар е едно от многото библейски повествования, които ясно ни показват истинската, библейска надежда за мъртвите души — възкресението. Библията учи за два различни вида възкресение. За огромната част от хората, които спят в гроба, било то праведни или неправедни, има надежда за възкресение за вечен живот в рай тук, на земята. (Лука 23:43; Йоан 5:28, 29; Деяния 24:15) За една малка група, която Исус нарекъл „малко стадо“, има възкресение за безсмъртен живот като духовни създания в небето. Тези хора, сред които са и апостолите на Христос, ще управляват с Христос Исус над човечеството и ще го възстановят до съвършенство. — Лука 12:32; 1 Коринтяни 15:53, 54; Откровение 20:6.

Защо тогава виждаме, че църквите на т.нар. християнство не учат за възкресението, а за безсмъртието на човешката душа? Разгледай отговора, даден от теолога Върнър Йегър в The Harvard Theological Review [„Харвардско списание по теология“] през 1959 г.: „Най–важният факт в историята на християнската доктрина е това, че бащата на християнската теология, Ориген, е бил философ–платонист от александрийската школа. Той вмъкнал в  християнската доктрина цялата космична драма за душата, която взел от Платон.“ Така църквата просто направила същото, което юдеите направили няколко века по–рано! Те изоставили библейските учения в полза на гръцката философия.

Истинският произход на доктрината

Сега някои може да попитат в защита на доктрината за безсмъртието на душата: ‘Защо в една или друга форма същата тази доктрина бива поучавана от толкова много световни религии?’ Писанията дават сериозна причина защо това учение е толкова разпространено в религиозните общества на този свят.

Библията ни казва, че „целият свят лежи в лукавия“ и идентифицира Сатан конкретно като ‘княза на този свят’. (1 Йоан 5:19; Йоан 12:31) Явно световните религии не са имунизирани срещу влиянието на Сатан. Напротив, те допринесоха много за проблемите и раздорите в днешния свят. И по въпроса за душата всички те изглежда твърде точно отразяват мисленето на Сатан. Как така?

Спомни си първата лъжа, казана някога. Бог бил казал на Адам и Ева, че ако съгрешат против него, резултатът ще бъде смърт. Но Сатан уверил Ева: „Никак няма да умрете.“ (Битие 3:4) Разбира се, Адам и Ева умрели; те се върнали в пръстта, както Бог казал. Но Сатан, „на лъжата баща“, никога не се отказал от първата си лъжа. (Йоан 8:44) В многобройни религии, които отричат библейската доктрина или напълно я пренебрегват, все още се разпространява същата идея: ‘Вие положително няма да умрете. Тялото ви може да умре, но душата ви ще продължи да живее, завинаги — като Бога!’ Интересно, Сатан също казал на Ева, че тя щяла да стане „като Бога“! — Битие 3:5.

Колко по–добре е да имаме надежда, основана не на лъжи или човешки философии, а на истината. Колко по–добре е да бъдем уверени, че нашите умрели близки са в гроба, несъзнаващи нищо, отколкото да се притесняваме относно местонахождението на някаква безсмъртна душа! Този сън на мъртвия не бива да ни ужасява или да ни потиска. До известна степен можем да мислим, че мъртвият е в едно защитено място за почивка. Защо защитено? Защото Библията ни уверява, че мъртвите, които Йехова обича, живеят в един специален смисъл. (Лука 20:38) Те живеят в неговата памет. Това е носеща дълбока утеха мисъл, защото неговата памет няма ограничения. Той има силното желание да върне към живот безброй милиони скъпи хора и да им даде възможността да живеят вечно на една райска земя. — Сравни Йов 14:14, 15.

Славният ден на възкресението ще дойде, защото всички обещания на Йехова трябва да бъдат изпълнени. (Исаия 55:10, 11) Помисли само за това пророчество, което ще се изпълни: „Твоите умрели живеят; телата им ще възкръснат отново. Те, които спят в земята, ще се събудят и ще викат от радост; защото росата ти е роса от блестяща светлина, и земята отново ще роди онези, които са умрели отдавна.“ (Исаия 26:19, The New English Bible [„Нова английска Библия“]) Следователно мъртвите, които спят в гроба, са така защитени, както едно бебе в утробата на майка си. Те скоро ще бъдат ‘родени’, родени отново за живот на райска земя!

Каква надежда би била по–добра от тази?

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 7]

Юдейските зелоти в Масада вярвали, че смъртта ще освободи душите им