Нашите родители ни учеха да обичаме Бога

Разказано От Елизабет Трейси

Въоръжените мъже, които по⁠–​рано през деня бяха начело на тълпата срещу нас, накараха мама и татко да излязат от колата. Със сестра ми останахме сами на задната седалка и се чудехме дали някога отново ще видим родителите си. Какво доведе до тази ужасяваща случка близо до Селма (Алабама, САЩ) през 1941 г.? И каква връзка имаше тя с ученията, които получихме от своите родители?

БАЩА ми, Дюи Фаунтън, бил отгледан от роднини във ферма в Тексас, след като родителите му починали, когато бил още бебе. По⁠–​късно той отишъл да работи на нефтените находища. През 1922 г., 23–годишен, се оженил за една красива млада жена от Тексас, Уини, и започнал да прави планове да се установи и да има деца.

Той построил къща в горите на източен Тексас близо до малкия град Гарисън. Там отглеждал различни земеделски култури, като памук и царевица. Той също развъждал всякакви селскостопански животни. След време сме се родили ние, децата — Дюи младши през май 1924 г., Едуина през декември 1925 г., и през юни 1929 г. съм се появила аз.

Научаване на библейската истина

Мама и татко мислеха, че разбират Библията, тъй като посещаваха Църквата на Христос. Но през 1932 г. Г. У. Кук остави на брата на татко, Монро Фаунтън, книгите Deliverance [„Избавление“] и Government [„Правителство“], издадени от Дружество „Стражева кула“. Нетърпелив да сподели с моите родители това, което научаваше, Монро често ни навестяваше на закуска, прочиташе статия от „Стражева кула“ и после „случайно“ оставяше списанието. След това мама и татко го четяха.

Една неделна сутрин чичо Монро покани татко на библейско изучаване в къщата на един съсед. Той го увери, че господин Кук може да отговори на всичките му въпроси от Библията. Когато се върна от изучаването, татко развълнувано ни каза: „Получих отговор на всичките си въпроси и дори нещо повече! Мислех, че знам всичко това, но когато господин Кук започна да обяснява за ада, за душата, за божията цел относно земята и как Царството на Бога ще я изпълни, започнах да разбирам, че всъщност не съм знаел нищо за Библията!“

Къщата ни беше нещо като център на обществения живот.  Посещаваха ни наши роднини и приятели, правеха сладкиши, захаросваха пуканки и пееха, като мама свиреше на пиано. Постепенно тези неща отстъпиха място на обсъжданията на библейски теми. Макар че ние, децата, не можехме да разберем всичко, което се обсъждаше, силната любов на родителите ни към Бога и към Библията беше толкова очевидна, че всяко едно от нас разви подобна любов към Бога и към неговото Слово.

И други семейства приеха седмични библейски обсъждания в домовете си, които обикновено се съсредоточаваха върху тема от последния брой на списание „Стражева кула“. Когато събранията започнаха да се провеждат в семействата от съседните градове Апълби и Накъдочъз, ние се натъпквахме в нашия „Форд“ модел „А“ и в дъжд и пек пътувахме дотам.

Те действуваха в съгласие с наученото

Не след дълго нашите родители разбраха необходимостта от действия. Любовта към Бога изискваше наученото да се споделя с другите. (Деяния 20:35) Но тази стъпка — човек публично да изявява вярата си — беше предизвикателство, особено за родителите ни, които по природа бяха срамежливи и скромни хора. И въпреки това те бяха подтикнати от своята любов към Бога, а това от своя страна им помогна да ни научат да уповаваме силно на Йехова. Татко казваше следното: „Йехова прави проповедници от събирачи на грах!“ През 1933 г. мама и татко символизираха своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода в едно езерце близо до Хендърсън (Тексас).

В началото на 1935 г. татко писа до Дружество „Стражева кула“ и зададе редица въпроси относно християнската надежда за вечен живот. (Йоан 14:2; 2 Тимотей 2:11, 12; Откровение 14:1, 3; 20:6) На писмото му отговори направо Джоузеф Ф. Ръдърфорд, тогавашният президент на Дружеството. Вместо отговор на въпросите, брат Ръдърфорд канеше татко да посети конгреса на Свидетелите на Йехова във Вашингтон през май.

‘Невъзможно! — мислеше татко. — Ние сме земеделци с 260 декара зеленчукови насаждения. По това време цялата реколта трябва да се прибира и да се кара на пазара.’ Но скоро след това стана наводнение и отнесе неговите извинения — посевите, оградите и мостовете. Така че се качихме заедно с другите Свидетели на един нает за целта училищен автобус, с който пропътувахме до конгреса 1600 километра на североизток.

На конгреса мама и татко с вълнение слушаха ясното обяснение за разпознаването на ‘голямото множество’, което ще преживее „голямата скръб“. (Откровение 7:9, 14) До края на живота си мама и татко бяха подбуждани от надеждата за вечен живот на райска земя и те ни насърчаваха ‘да се хванем здраво за истинския живот’, който за нас беше вечен живот на земята, предложен от Йехова. (1 Тимотей 6:19; Псалм 37:29; Откровение 21:3, 4) Въпреки че бях едва петгодишна, аз наистина се радвах да бъда със семейството си на това щастливо събитие.

След като се върнахме от конгреса, отново насадихме всичко и после събрахме най⁠–​добрата реколта, която някога сме имали. Това несъмнено помогна на мама и татко да се убедят, че проявяването на пълно доверие в Йехова никога няма да остане без награда. Те започнаха един специален вид проповедна дейност, при която всеки от тях се съгласи да прекарва в служба 52 часа всеки месец. После, когато настъпи следващият сезон за садене, разпродадоха всичко — от игла до конец! Татко имаше една каравана, 6 на 2,4 метра, пригодена петимата да живеем в нея, и купи чисто нов „Форд“ седан с две врати, за да я тегли. И чичо Монро постъпи така, като също се премести със семейството си в каравана.

Те ни учеха на истината

Татко и мама започнаха пионерска дейност, както се нарича целодневната служба, през октомври 1936 г. Цялото семейство започна да проповядва в източните области на Тексас, където хората не бяха чували често посланието за Царството. Почти една година се местехме от място на място, но като цяло наистина се  наслаждавахме на този начин на живот. С думи и пример мама и татко ни учеха да бъдем като първите християни, които жертвували от себе си, за да предадат библейската истина на другите.

Ние, децата, се възхищавахме особено на майка ни за жертвите, които правеше, като се отказа от удобствата на дома. Но имаше едно нещо, с което тя не се разделяше за нищо на света — шевната машина. И това беше добре. С шивашките си способности тя винаги ни обличаше хубаво. На всеки конгрес носехме привлекателни нови дрехи.

Добре си спомням, когато Херман Г. Хеншел и неговото семейство идваха в нашия район с малък камион на Дружество „Стражева кула“, оборудван с високоговорители. Те го спираха в някое гъстонаселено място, пускаха запис на кратък доклад и после лично посещаваха хората, за да им дадат повече информация. Дюи младши се радваше на времето, прекарано със сина на Херман, Милтън, който тогава беше юноша. Сега Милтън е президент на Дружество „Стражева кула“.

Едуина беше покръстена на конгреса през 1937 г. в Кълъмбъс (Охайо) и на мама и татко беше предложена привилегията да служат като специални пионери. По онова време тази дейност означаваше най⁠–​малко 200 часа в проповедната служба всеки месец. Като се връщам в спомените си, осъзнавам колко ми е помогнал добрият пример на мама в това да подкрепям своя съпруг в християнските му назначения.

Когато татко започваше библейско изучаване със семейство, той ни взимаше с него, за да даваме добър пример на техните деца. Възлагаше ни да търсим и да прочитаме стиховете от Библията и да отговаряме на някои основни въпроси. В резултат на това много от онези деца, с които изучавахме, служат вярно на Йехова до ден днешен. Да, и за самите нас така се полагаше здрава основа да продължаваме да обичаме Бога.

Когато Дюи младши порасна, му стана трудно да живее толкова натясно с две по⁠–​малки сестри. Затова през 1940 г. предпочете да напусне и да започне пионерска служба с друг Свидетел. По⁠–​късно се ожени за Одри Барън. Така Одри също научи много неща от нашите родители и обикна силно мама и татко. След като през 1944 г. Дюи младши отиде в затвора заради своя християнски неутралитет, тя дойде да живее за известно време с нас в тясната ни каравана.

 На големия конгрес в Сейнт Луис (Мисури) през 1941 г. брат Ръдърфорд се обърна директно към децата на възраст от 5 до 18 години, които седяха в един специален сектор отпред. С Едуина слушахме неговия спокоен и ясен глас; той беше като любещ баща, който напътствува собствените си деца в къщи. Брат Ръдърфорд насърчи родителите: „Днес Христос Исус събира пред себе си хората на своя договор и по най⁠–​могъщия възможен начин им казва да наставляват децата си в пътя на праведността.“ Той добави: „Задържайте ги в къщи и ги учете на истината!“ За щастие нашите родители правеха това!

На този конгрес получихме новата брошура Jehovah’s Servants Defended [„Служителите на Йехова защитени“], която разглеждаше съдебни дела, спечелени от Свидетелите на Йехова, включително и такива пред върховния съд на Съединените щати. Татко я включи в семейното ни изучаване. Дори не подозирахме, че бивахме подготвяни за това, което се случи след няколко седмици в Селма (Алабама).

Сблъсък с тълпа в Селма

Сутринта в деня на онази ужасяваща случка татко беше дал на шерифа, на кмета и на началника на полицията в Селма екземпляри от едно писмо, в което пишеше за конституционното ни право да провеждаме своята служба под закрилата на закона. Въпреки това те решиха да ни изгонят от града.

През късния следобед пред караваната ни пристигнаха петима въоръжени мъже и хванаха мама, сестра ми и мен като заложници. Започнаха да претърсват всичко, търсейки някаква улика. Татко беше вън и му заповядаха да закачи караваната на колата, като през цялото време държаха пистолети насочени към него. Тогава не бях изплашена. Изглеждаше толкова нелепо мъжете да ни мислят за опасни, че със сестра ми се кикотехме. Но скоро, след един поглед от страна на татко, станахме сериозни.

Когато вече можехме да тръгнем, мъжете искаха Едуина и аз да пътуваме с тях в колата им. Татко твърдо се противопостави. Той заяви: „Само през трупа ми!“ След известно обсъждане, на семейството ни беше позволено да пътува заедно, като въоръжените мъже ни следваха с колата си. На около 25 километра извън града те ни дадоха сигнал да спрем отстрани на шосето и изведоха мама и татко. Един след друг мъжете се опитваха да ги убедят: „Откажете се от тази религия. Върнете се в стопанството и възпитавайте дъщерите си правилно!“ Татко се опита да говори с тях, но беше безполезно.

Накрая единият каза: „Вървете си и ако някога се върнете в областта Далас, ще избием всички ви!“

Отново заедно и изпитвайки голямо облекчение, ние пътувахме няколко часа и после спряхме да пренощуваме. Бяхме записали регистрационния номер на колата им. Татко незабавно съобщи всичко на Дружество „Стражева кула“ и след няколко месеца самоличността на мъжете беше установена и те бяха задържани.

В училището за подготовка на мисионери Гилеад

През 1946 г. Едуина получи покана да посети 7–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк). Албърт Шрьодър, един от преподавателите, казал за нейните хубави качества на своя бивш партньор в пионерската служба, Бил Елрод, който тогава служеше в Бетел — централата на  Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). a Едуина и Бил се запознали и след около една година от нейното завършване на Гилеад се ожениха. Дълги години те останаха в целодневната служба, което включваше и пет години служба в Бетел. После, един ден през 1959 г. брат Шрьодър съобщил на 34–ия клас на Гилеад, че неговият скъп приятел е станал баща на близнаци — момче и момиче.

В края на 1947 г., когато служех с родителите си в Меридиън (Мисисипи), и тримата получихме покана да посетим 11–ия клас на Гилеад. Изненадахме се, защото според изискванията аз бях прекалено млада, а мама и татко — прекалено възрастни. Но беше направено изключение и приехме тази незаслужена привилегия на висше библейско обучение.

Служба като мисионери с моите родители

Мисионерското ни назначение беше Колумбия (Южна Америка). Но чак през декември 1949 г., повече от година след завършването си, пристигнахме в мисионерския дом в Богота, където вече живееха други трима мисионери. В началото татко почти стигна до извода, че ще е по⁠–​лесно да научи хората на английски, отколкото той да проговори испански! Да, имаше изпитания, но и много големи благословии! През 1949 г. в Колумбия имаше по⁠–​малко от сто Свидетели, а днес те са далеч над 100 000!

След като служиха в Богота пет години, мама и татко бяха изпратени в град Кали. Междувременно през 1952 г. се омъжих за Робърт Трейси, който също беше мисионер в Колумбия. b Останахме в Колумбия до 1982 г., когато бяхме назначени в Мексико, където служим оттогава. Накрая, през 1968 г., родителите ми трябваше да се върнат в Съединените щати, за да се лекуват. След като подобриха здравословното си състояние, те продължиха да служат като специални пионери близо до Мобил (Алабама).

Грижи за нашите родители

С течение на времето мама и татко започнаха да отслабват физически и се нуждаеха от повече подкрепа и внимание. По тяхно искане бяха назначени да служат близо до Едуина и Бил в Атенс (Алабама). След това брат ни Дюи младши сметна, че ще е разумно семейството да живее заедно в Южна Каролина. Затова Бил се премести със своето семейство и с мама и татко в Грийнуд. Тази любеща промяна даде възможност на нас с Робърт да продължим своята служба като мисионери в Колумбия, защото знаехме, че за родителите ми се грижеха добре.

През 1985 г. татко получи удар, след който вече не можеше да говори и остана на легло. Събрахме се на семеен съвет, за да обсъдим как да се грижим най⁠–​добре за родителите ни. Беше решено, че главно Одри ще се грижи за татко и че ние с Робърт ще помагаме най⁠–​пълноценно, като изпращаме писмо с насърчителни случки всяка седмица, и като ги посещаваме възможно най⁠–​често.

Все още добре си спомням последната си среща с татко. Обикновено той не можеше да говори разбираемо, но след като му казахме, че се връщаме в Мексико, с големи усилия и със силни чувства той някак си произнесе една дума: „Адиос!“ От това разбрахме, че в сърцето си той подкрепяше нашето решение да продължаваме в назначението си като мисионери. Той почина през юли 1987 г., а мама — девет месеца по⁠–​късно.

В едно писмо, получено от овдовялата ми сестра, добре се обобщава признателността, която всеки от нас изпитва към нашите родители. „Ценя своето християнско наследство и дори за миг не ми е минавало през ум, че щях да бъда по⁠–​щастлива, ако родителите ни бяха избрали да ни възпитават по друг начин. Техният пример на силна вяра, самопожертвувателност и пълно доверие в Йехова ми помагаше да преодолея някои тежки моменти в своя живот.“ Едуина завършваше: „Благодаря на Йехова за нашите родители, които с думи и пример ни показаха щастието, което можем да изпитваме, ако съсредоточаваме своя живот върху това да служим на нашия любещ Бог — Йехова.“

[Бележки под линия]

[Снимки на страници 22, 23]

Семейство Фаунтън: (отляво надясно) Дюи, Едуина, Уини, Елизабет, Дюи младши; вдясно: Елизабет и Дюи младши на бронята на малкия камион с високоговорители на семейство Хеншел (1937 г.); долу вдясно: Елизабет на 16 години, участвуваща в дейността с плакати