Биографичен разказ

Поддържам живота си прост, за да служа на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ КЛАРА ГЕРБЕР МОЙЕР

На 92 години съм и едва ходя, но все още имам ясен, силен ум. Колко съм благодарна, че имам привилегията да служа на Йехова от детството си! Това, че живея обикновен, прост живот, допринася много за това богатство.

РОДЕНА съм на 18 август 1907 г. в Алиънс (Охайо, САЩ) и съм най–голямото от пет деца. Когато бях на осем години, един целодневен проповедник, принадлежащ към Изследователите на Библията, както тогава се наричаха Свидетелите на Йехова, дойде с велосипед до нашата кравеферма. Той разговаря с майка ми, Лора Гербер, на вратата на къщата и я попита дали знае защо бива допускано злото. Майка открай време си била задавала този въпрос.

След като го обсъди с баща ми, който беше в краварника, майка поръча комплект от шест тома на Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“]. Тя ги изчете нетърпеливо и беше много развълнувана от библейските истини, които научаваше. Майка изследва подробно шестия том, The New Creation [„Новото творение“], и ясно разбра необходимостта от християнско покръстване чрез потапяне във вода. Тъй като не знаеше как да открие Изследователите на Библията, тя помоли татко да я покръсти в рекичката на фермата, въпреки че беше студеният месец март на 1916 г.

Не след дълго майка видя обява във вестника, в която се съобщаваше за доклад в Залата на дъщерите на ветераните в Алиънс. Той беше озаглавен „Божият план на епохите“. Майка реагира незабавно, тъй като първият том от „Изследвания върху Писанията“ носеше същото заглавие. Впрегнахме конете в каруцата и така цялото семейство отиде на първото си събрание. Оттогава нататък ние посещавахме събрания в домовете на братята в неделя и в  сряда вечер. Скоро след това майка беше покръстена отново от представител на християнския сбор. Татко, който винаги беше зает с работа във фермата, след време прояви интерес към изучаването на Библията и беше покръстен няколко години по–късно.

Срещи с онези, които бяха начело

На 10 юни 1917 г. Дж. Ф. Ръдърфорд, тогавашният президент на Дружество „Стражева кула“, посети Алиънс, за да изнесе доклад на тема „Защо воюват народите?“. Аз бях на девет години и присъствувах с моите родители и с двамата си братя Уили и Чарлз. Присъствуваха повече от сто души. След доклада на брат Ръдърфорд повечето от посетителите се наредиха за снимка пред театър „Кълъмбия“, където беше изнесен докладът. Следващата седмица на същото място А. Х. Макмилън изнесе доклад на тема „Идващото божие Царство“. Беше привилегия тези братя да посетят малкия ни град.

Незабравими първи конгреси

Първия конгрес, който посетих, беше през 1918 г. в Атуотър (Охайо), на няколко километра от Алиънс. Майка попита представителя на Дружеството там дали съм достатъчно голяма, за да бъда покръстена. Аз мислех, че се бях отдала истински на Бога да върша неговата воля, затова ми беше позволено да бъда покръстена още същия ден в реката близо до една голяма ябълкова градина. Преоблякох се в палатката, която братята бяха опънали за тази цел, и бях покръстена, облечена в стара, дебела нощница.

През септември 1919 г. заедно с родителите си пътувах с влак до Сандъски (Охайо) на брега на езерото Ери. Оттам се качихме на ферибот и бързо пристигнахме в Сидър Пойнт, където щеше да се проведе нашият незабравим конгрес. Когато слязохме от кораба, на пристанището имаше малък павилион за храна. Аз изядох един хамбургер, което беше наистина лукс за мен в онези дни. Беше толкова вкусен! Най–високият брой присъствуващи на осемдневния ни конгрес беше 7000 души. Нямаше озвучителна система, затова трябваше да слушам много внимателно.

На този конгрес беше съобщено, че започва да се издава едно списание, което ще съпровожда „Стражева кула“ и ще се нарича The Golden Age [„Златният век“] (днес „Пробудете се!“). За да присъствувам на този конгрес, аз пропуснах първата седмица от учебната година, но си заслужаваше много. Сидър Пойнт беше курортно селище и в ресторанта имаше готвачи, които готвеха храна за делегатите. Но по някаква причина заедно със сервитьорите те започнаха стачка, затова християнски братя, притежаващи необходимите познания в областта на кулинарията, заеха местата им и готвеха за присъствуващите. Оттогава в продължение на много десетилетия хората на Йехова приготвяха сами храната си на окръжните и областните конгреси.

Имахме привилегията да се върнем отново в Сидър Пойнт през септември 1922 г. за деветдневен конгрес, на който най–високият брой посетители беше 18 000 души. Точно на него брат Ръдърфорд ни насърчи ‘да известяваме, да известяваме, да известяваме Царя и неговото царство’. Но аз лично бях започнала службата си с разпространяването на трактати и на списанието „Златният век“ няколко години преди това.

Признателност за службата

В началото на 1918 г. разпространявахме из съседните ферми трактата The Fall of Babylon [„Падането на Вавилон“]. Тъй като беше студено, ние затопляхме на печката с дърва в къщи една тухла и я вземахме с нас в каруцата, за да топлим краката си. Обличахме се с дебели палта и шапки, защото каруцата беше покрита само отгоре и отстрани и нямаше отопление. Но това бяха щастливи времена.

През 1920 г. беше приготвено специално издание на The Finished Mystery [„Разкритото тайнство“] a, наречено ZG [„ЗГ“], под формата на списание. Заедно с моите  родители излязохме в Алиънс с тази публикация. През онези дни всеки заставаше пред вратите сам, затова се качих притеснена на една веранда, където седяха няколко души. След като казах увода си, една жена се обърна към другите: „Тя изнесе хубав малък доклад, нали?“ И прие публикацията. Разпространих 13 от тях през онзи ден, когато за първи път направих по–дълго, официално представяне от къща на къща.

Когато бях в девети клас, майка хвана пневмония и беше на легло повече от месец. Най–малката ми сестра, Хейзъл, беше бебе, затова спрях да ходя на училище, за да помагам с работата във фермата и за да се грижа за децата. Въпреки това семейството ни приемаше сериозно библейската истина и редовно посещавахме всички събрания на сбора.

През 1928 г. на всички присъствуващи на Възпоменанието на Христовата смърт беше даден трактат, озаглавен “Where Are the Nine?” [„Къде са деветимата?“]. В него се обсъждаха библейските стихове от Лука 17:11–19, където се казва, че само един от десетимата очистени прокажени смирено благодарил на Исус за чудодейното изцеление. Това докосна сърцето ми. Зададох си въпроса: ‘Колко съм признателна аз?’

Тъй като в къщи нещата вече бяха добре и бях здрава и свободна от отговорности, аз реших да напусна дома и да започна пионерска дейност, както се нарича целодневната служба. Родителите ми ме насърчиха в това. Така с партньорката ми Агнес Алета получихме назначението си и на 28 август 1928 г. в 21:00 часа се качихме на влака. Носехме само по един куфар и една чанта за библейската си литература. На гарата сестрите и родителите ми плачеха, ние също. Мислех, че можеше да не ги видя отново, защото вярвахме, че Армагедон е близо. На следващия ден пристигнахме на назначението си в Бруксвил (Кентъки).

Наехме една малка стая в пансион и си купихме консерви със спагети, направихме си също сандвичи. Всеки ден тръгвахме в различни посоки, като работехме сами и предлагахме на домакините пет тома книги срещу дарение от 1,98 долара. Постепенно минахме целия град и срещнахме много хора, които проявяваха голям интерес към Библията.

За около три месеца бяхме посетили всеки човек в Бруксвил и околностите му, както и в Огъста. Затова се преместихме да работим в градовете Мейсвил, Перис и Ричмънд. През следващите три години работихме в много области в Кентъки, където нямаше сборове. Често ни съдействуваха приятели и роднини от Охайо, които идваха и се присъединяваха към нас в службата за седмица, а понякога и за по–дълго време.

Други незабравими конгреси

Конгресът в Кълъмбъс (Охайо) от 24 до 30 юли 1931 г. беше наистина незабравим. На него беше съобщено, че ще се наричаме с основаното на Библията име Свидетели на Йехова. (Исаия 43:12) Преди това, когато хората ни питаха от коя религия сме, ние казвахме: „Международни изследователи на Библията.“ Но това име наистина не ни отличаваше много добре, тъй като имаше изследователи на Библията от различни други религиозни групи.

Партньорката ми Агнес се беше омъжила и аз бях сама, затова се развълнувах, когато беше съобщено, че онези, които търсят партньор за пионерската служба, трябва да съобщят това на определено място. Там срещнах Берта и Елси Гарти и Беси Енсмингер. Те имаха две коли и търсеха четвърта пионерка, която да работи с тях. Тръгнахме си заедно от конгреса, въпреки че никога преди това не се бяхме срещали.

През лятото проповядвахме навсякъде из щата Пенсилвания. След това с наближаването на зимата поискахме назначение в по–топлите южни щати Северна Каролина, Вирджиния и Мериленд. През пролетта се върнахме на север. Това беше обичайно за пионерите по онова време. През 1934 г. Джон Бут и Рудолф Абул, които също правеха това, взеха Ралф Мойер и по–малкия му брат Уилард със себе си в Хазард (Кентъки).

Бях срещала Ралф няколко пъти и се опознахме по–добре по време на големия конгрес във Вашингтон, проведен от 30 май до 3 юни 1935 г. Седяхме заедно на балкона,  когато беше изнесен докладът за ‘голямото множество’. (Откровение 7:9–14) Дотогава вярвахме, че хората от голямото множество са членове на небесен клас, по–малко верен от 144 000. (Откровение 14:1–3) Затова не исках да принадлежа към него!

Когато брат Ръдърфорд обясни, че хората от голямото множество са земен клас от верни личности, преживели Армагедон, много от нас бяха изненадани. След това той покани всички от голямото множество да станат. Аз не се изправих, но Ралф го направи. По–късно нещата ми се изясниха и така през 1935 г. за последен път взех от символите, хляб и вино, на Възпоменанието на Христовата смърт. Но майка продължи да взима от тях чак до смъртта си през ноември 1957 г.

Постоянен партньор

С Ралф продължихме да си пишем писма. Аз служех в Лейк Пласъд (Ню Йорк), а той беше в Пенсилвания. През 1936 г. той си направи каравана, която можеше да тегли с колата. Ралф я придвижи от Потстаун (Пенсилвания) до Нюарк (Ню Джърси) за конгреса, проведен от 16 до 18 октомври. Една вечер след програмата няколко пионера отидохме да видим новата каравана на Ралф. Двамата седяхме в нея до вградената мивка, когато той попита: „Харесва ли ти караваната?“

След като кимнах одобрително, Ралф попита: „Искаш ли да живееш в нея?“

„Да“ — отвърнах аз и той ме целуна нежно, което никога няма да забравя. След няколко дни получихме разрешително за брак. На 19 октомври, денят след конгреса, ние отидохме до Бруклин и разгледахме печатницата на Дружество „Стражева кула“. Тогава помолихме за назначаване на район. Грант Сутър отговаряше за районите и ни попита кой ще го обработва. Ралф каза: „Ние, ако успеем да се оженим.“

„Ако се върнете в 17:00 часа, можем да го уредим“ — отговори брат Сутър. Така през онази вечер се оженихме в дома на един Свидетел в Бруклин Хайтс. Вечеряхме с няколко приятели в местния ресторант и след това с обществения транспорт стигнахме до караваната на Ралф в Нюарк (Ню Джърси).

Скоро след това бяхме на път за Хитсвил (Вирджиния) — първото ни пионерско назначение заедно. Работихме в областта Нортъмбърланд и след това продължихме към областите Фултън и Франклин в Пенсилвания. През 1939 г. Ралф беше поканен да участвува в зонова работа — дейност, при която щяхме да посещаваме няколко сбора един след друг. Служихме на сборовете в щата Тенеси. През следващата година се роди синът ни Алън, а през 1941 г. зоновата работа беше прекратена. След това бяхме назначени в Мариън (Вирджиния) като специални пионери. В онези дни това означаваше да прекарваме 200 часа на месец в службата.

Правим промени

През 1943 г. сметнах за необходимо да прекратя службата като специален пионер.  Да живея в малка каравана, да се грижа за детето, да приготвям храна, да поддържам дрехите ни чисти и да прекарвам 60 часа в службата всеки месец беше почти всичко, което можех да правя. Но Ралф продължи да служи като специален пионер.

През 1945 г. се върнахме в Алиънс (Охайо), продадохме караваната, която беше наш дом в продължение на осем години, и се нанесохме в къщата във фермата при родителите ми. Там, на верандата пред къщата, се роди дъщеря ни Ребека. Ралф започна работа на половин ден в града и продължи да служи като редовен пионер. Аз работех във фермата и правех всичко възможно, за да му помагам да продължава пионерската служба. Въпреки че семейството ми ни предложи безплатно земя и къща, Ралф отказа. Той искаше да останем свободни от отговорности, за да можем да вършим интересите на Царството по–пълно.

През 1950 г. се преместихме в Потстаун (Пенсилвания) и наехме една къща за 25 долара на месец. За следващите 30 години наемът се увеличи едва на 75 долара. Ние усещахме как Йехова ни помагаше да поддържаме живота си прост. (Матей 6:31–33) Ралф работеше три дни в седмицата като бръснар. Всяка седмица изучавахме Библията с двете си деца, посещавахме събранията на сбора и проповядвахме добрата новина за Царството като семейство. Ралф служеше като председателствуващ надзорник в местния сбор. Като поддържахме живота си прост, ние бяхме в състояние да правим много в службата за Йехова.

Загубата на моя скъп другар

На 17 май 1981 г. седяхме в Залата на Царството и слушахме публичния доклад. На Ралф му стана лошо, отиде в дъното на залата и изпрати човек да ми донесе една бележка, в която се казваше, че се прибира у дома. Това беше толкова неприсъщо за него, че помолих някой веднага да ме закара в къщи. Ралф почина от силен инсулт още същия час. До края на изучаването на „Стражева кула“ онази сутрин беше съобщено на сбора, че той е мъртъв.

Този месец Ралф вече беше прекарал повече от 50 часа в службата. Неговата целодневна кариера като пионер продължи повече от 46 години. Той беше водил библейски изучавания с повече от сто души, които накрая станаха покръстени Свидетели на Йехова. Духовните благословии, които получихме, си заслужаваха повече от всички жертви, направени от нас през годините.

Благодарна за привилегиите си

През последните 18 години живея сама, посещавам събранията, проповядвам на другите колкото мога и изучавам божието Слово. Сега живея в апартамент за възрастни пенсионери. Притежавам само няколко мебели и реших да нямам телевизор. Но животът ми е пълен и духовно богат. Родителите и двамата ми братя бяха верни до смъртта си, а двете ми сестри продължават да ходят вярно по пътя на истината.

Радвам се, че синът ми Алън служи като християнски старейшина. Години наред той монтираше усилвателни уредби в зали на Царството и в конгресни зали, както и на летните конгреси. Неговата съпруга е лоялна служителка на Бога и двамата им сина служат като старейшини. Дъщеря ми Ребека Карес е повече от 35 години в целодневната служба, от които четири години в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин. Заедно със съпруга си последните 25 години те са в пътуваща служба в различни части на Съединените щати.

Исус казал, че Царството е като скрито съкровище, което може да бъде намерено. (Матей 13:44) Благодарна съм, че семейството ми намери това съкровище преди много години. Каква привилегия е след 80 години на отдадена служба на Бога да погледнеш назад без да съжаляваш за нищо! Ако можех да изживея живота си отново, щях да го направя по същия начин, защото е истина, че ‘божията любеща милост е по–добра от живота’. — Псалм 63:3, NW.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 23]

През 1917 г. чухме доклада на брат Ръдърфорд в Алиънс (Охайо)

[Снимка на страница 23]

С Ралф пред караваната, която беше направил

[Снимка на страница 24]

С двете ми деца днес