Биографичен разказ

Благодарна за своите скъпоценни спомени!

РАЗКАЗАНО ОТ ДРУСИЛА КЕЙН

Беше 1933 г. и току–що се бях омъжила за Заноа Кейн, който като мен беше колпортьор — целодневен проповедник. Изпълнена с ентусиазъм, аз планувах да се присъединя към моя съпруг в неговото назначение, но за да направя това, се нуждаех от велосипед — лукс, който никога не можех да си позволя, тъй като времената през периода на икономическата криза бяха тежки. Какво можех да направя?

КАТО чули за затруднението ми, моите девери претърсили местните бунища, опитвайки се да намерят стари части, за да направят велосипед за мен. Те го направиха и той вървеше! Веднага щом се научих да го карам, Заноа и аз потеглихме с нашите велосипеди през английските графства Устършър и Херефорд, като свидетелствахме на всеки когото срещнем.

Тогава изобщо не мислех, че тази обикновена проява на вяра щеше да доведе до един изпълнен с богати спомени живот. Но духовната основа на моя живот беше положена от моите скъпи родители.

Трудните години на Голямата война

Бях родена през декември 1909 г. Малко след това майка ми получила екземпляр от „Божия план на епохите“ и през 1914 г. моите родители ме заведоха да гледам „Фотодрамата за сътворението“, в Олдам (Ланкашър). (И двете бяха произведени от онези, които сега са познати като Свидетели на Йехова.) Въпреки че бях толкова малка, ясно си спомням, че подскачах от радост по пътя към къщи поради това, което бях гледала! Тогава Франк Хийли основа група за изучаване на Библията в Рочдейл, където  живеехме. Това, че я посещавахме, ни помогна като семейство да изградим разбиране на Писанията.

Спокойният ни живот бе разбит, когато същата година избухна Голямата война — Първата световна война, както ѝ казваме сега. Баща ми беше призован в армията, но зае неутрална позиция. Той беше описан в съда като „много благоприличен човек“ и няколко писма бяха представени от „господа, които заявяват, че вярват, че той е искрен в твърдението си, че не носи оръжие“, според съобщението в един местен вестник.

Но вместо да бъде изцяло освободен от армията, баща ми беше регистриран като освободен „само от фронтова служба“. Той веднага се превърна в обект на подигравки, а също и ние с майка ми. Накрая беше пререгистриран и назначен на селскостопанска работа, но някои фермери злоупотребяваха със ситуацията и почти не му плащаха. За да издържа семейството, майка ми работеше за жълти стотинки, трудейки се усилно в една частна пералня. И въпреки всичко виждам колко укрепващо е било за мен да преживея годините на формиране на характера, като се справям с такива трудни обстоятелства; това ми помогна да оценя по–важните духовни неща.

Скромно начало

Скоро в живота ни се появи Даниел Хюс, един пламенен Изследовател на Библията. Той беше въглекопач (миньор в каменовъглена мина) в Руабан, едно селище на около 20 километра от Озуастри, където се бяхме преместили. Чичо Дан — както го наричах аз — поддържаше контакт със семейството ни и всеки път, когато идваше да ни види, разговорът бе винаги върху теми от Писанията. Той никога не говореше за маловажни неща. През 1920 г. в Озуастри беше основана група за изучаване на Библията и през 1921 г. чичо Дан ми даде екземпляр от „Арфата на Бога“. Тази книга беше скъпоценна за мен, защото ми помогна да схвана много по–лесно библейските пророчества.

Освен това се срещахме с Прайс Хюс a, който по–късно стана надзорник на офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Лондон. Той живееше със семейството си наблизо, в Бронагарт, на границата с Уелс, и сестра му Сиси стана близка приятелка на майка ми.

Спомням си вълнението през 1922 г., когато дойде призивът ‘да известяваме Царя и неговото Царство’. През годините, които последваха, въпреки че все още ходех на училище, усърдно участвах в разпространяването на специални трактати и най–вече на трактата „Духовенството обвинено“ през 1924 г. Когато си спомням за онова десетилетие, мисля, че беше голяма привилегия да се срещам с толкова много верни братя и сестри, сред които бяха Мод Кларк b и нейната партньорка Мери Грант c, Едгар Клей d, Робърт Хадлингтън, Кети Робъртс, Едуин Скинър e заедно с Пърси Чапман и Джак Нейтан f, които заедно отидоха в Канада, за да подпомогнат работата там.

Библейският доклад „Милиони хора, които живеят днес, никога няма да умрат“ се оказа навременно свидетелство в нашия обширен район. На 14 май 1922 г. Стенли Роджърс, роднина на Прайс Хюс, пристигна от Ливърпул, за да изнесе този доклад в Чърк — едно село северно от нашия град — и по–късно същата вечер в кинотеатъра в Озуастри. Все още пазя една от поканите, напечатани специално за това събитие. През цялото това време нашата малка група продължаваше да бъде укрепвана от посещенията на трима пътуващи надзорници — пилигрими, както ги наричахме тогава, — Хърбърт Синиър, Албърт Лойд и Джон Блейни.

Време на решения

През 1929 г. аз взех решение да се покръстя. Бях на 19 години и по същото време се сблъсках с първото си истинско изпитание.  Запознах се с един млад мъж, чийто баща беше политик. Чувствата бяха взаимни и той ми направи предложение за женитба. Предишната година беше издадена книгата „Правителство“, така че му дадох един екземпляр от нея. Но скоро стана ясно, че той не се интересува от небесното правителство, което беше темата на тази книга. От своето изучаване знаех, че в миналото на израилтяните било заповядано да не сключват никакъв брачен съюз с невярващи и че този принцип се отнася и за християните. Затова въпреки че беше трудно да го направя, отклоних предложението му. — Второзаконие 7:3; 2 Коринтяни 6:14.

Черпех сила от думите на апостол Павел: „Да не ни дотегнува да вършим добро; защото, ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем.“ (Галатяни 6:9) Скъпият чичо Дан също ми помогна, когато писа: „В големи и в малки изпитания, прилагай Римляни 8, стих 28, където се казва: ‘Но знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение.’“ Това не беше лесно, но знаех, че взех правилното решение. Същата година станах колпортьорка.

Посрещайки предизвикателствата

През 1931 г. получихме своето ново име — Свидетели на Йехова — и през същата година проведохме енергична кампания, като използвахме брошурата „Царството — надеждата на света“. По един екземпляр беше даден на всеки политик, свещеник и бизнесмен. Районът ми се простираше от Озуастри до Рексам, около 25 километра на север. Беше предизвикателство да го обработя целия.

През следващата година, на един конгрес в Бирмингам беше отправен призив за 24 доброволци. С нетърпение двадесет и четирима души се записахме за нов вид служба, без да знаем каква ще бъде тя. Представете си нашата изненада, когато бяхме назначени да предлагаме по двойки същата брошура „Царството — надеждата на света“, докато носехме на гърба и на гърдите си тежките табла, известяващи Царството.

Като работех в околностите на катедралата, се чувствах много неловко, но се утешавах с това, че в този град никой не ме познава. Но първият човек, който се приближи при мен, беше една стара приятелка от училище, която просто зяпна от учудване и каза: „Какво правите, облечени така?“ Тази случка ме излекува от всякакъв страх, който можех да имам от човек!

Премествайки се в други райони

През 1933 г. аз се омъжих за Заноа, който беше вдовец и по–възрастен от мен с 25 години. Първата му съпруга била пламенна Изследователка на Библията и Заноа беше останал вярно на своето назначение след нейната смърт. Скоро ние се преместихме от Англия в новия ни район в северен Уелс, на около 150 километра. Кутии, куфари и други ценни принадлежности бяха прикрепени върху кормилата на велосипедите ни, по рамките и в сакове, но успяхме да стигнем! На това назначение велосипедите ни бяха много необходими — с тях стигахме навсякъде, дори близо до върха на Кадер Идрис, една планина в Уелс, висока почти 900 метра. Беше толкова възнаграждаващо да намираме хора, които копнееха да чуят  „това благовестие на царството“. — Матей 24:14.

Не след дълго хората ни казаха, че някой си Том Прайс им проповядвал същото, което проповядвахме и ние. Накрая намерихме мястото, където живееше Том — на Лонг Маунтън, близо до Уелшпул и преживяхме голяма изненада! През ранните дни на моето свидетелстване му бях дала помагалото за изучаване на Библията, озаглавено „Помирение“. Той изучавал тази книга сам, писал до Лондон за още литература и оттогава пламенно споделяше своята новооткрита вяра. Тримата се радвахме на много часове на щастлива дружба, като често изучавахме заедно, за да се насърчаваме един друг.

Една злополука води до благословии

През 1934 г. всички колпортьори, които се намираха в северен Уелс, бяха поканени да отидат в град Рексам, за да помогнат при разпространението на брошурата „Праведен владетел“. Ден преди да започнем тази специална кампания, там имаше злополука от национален мащаб. Експлозия в каменовъглената мина в Гресфърд, на три километра северно от Рексам, беше убила 266 миньори. Над 200 деца останаха без бащи и 160 жени бяха овдовели.

Трябваше да направим списък на опечалените, да ги посетим лично и да им оставим по една брошура. Едно от имената, които ми бяха дадени, беше това на госпожа Чадуик, която беше загубила 19–годишен син. Когато я посетих, по–големият син, Джак, беше дошъл при майка си, за да я утеши. Този млад мъж разбрал коя съм, но не го показа. Впоследствие той прочел брошурата и тогава потърсил „Последната война“ — друга брошура, която съм му била оставила няколко години преди това.

Джак и съпругата му Мей научили къде съм отседнала и дойдоха за още литература. През 1936 г. те се съгласиха събранията да се провеждат в техния дом в Рексам. След едно посещение на Албърт Лойд шест месеца по–късно, беше основан сбор с Джак Чадуик като председателстващ надзорник. Днес в Рексам има три сбора.

Живот в цигански фургон

До този момент ние използвахме всякакви квартири, каквито можехме да намерим, когато се придвижвахме от място на място, но Заноа реши, че е време да имаме собствен дом, който може да се тегли от място на място. Съпругът ми беше опитен дърводелец от цигански произход и направи един цигански фургон за нас. Нарекохме го „Елизабет“ — библейско име, което означава „Бог на изобилието“.

Особено си спомням едно място, където останахме — в една овощна градина край поток. За мен това беше просто като рай! Нищо не помрачи щастието на годините, които прекарахме заедно в онзи цигански фургон, въпреки очевидните ограничения, които имаше. В студено време, спалното бельо често замръзваше за стените на фургона и кондензацията беше постоянен проблем. Трябваше също така да носим вода, понякога от доста далече, но преодолявахме заедно тези трудности.

 През една зима бях болна и имахме много малко храна, а нямахме пари. Заноа седна на леглото, взе ръката ми в своята и ми прочете Псалм 37:25: „Млад бях, ето, остарях, но не съм видял праведния оставен, нито потомството му да проси хляб.“ После ме погледна и каза: „Ако нещо не се случи, скоро ще трябва да просим, а аз не мисля, че Бог ще позволи да стане така!“ Тогава той излезе да свидетелства на нашите съседи.

Когато Заноа се върна на обяд, за да ми направи нещо да пия, един плик беше оставен за него. Съдържаше 50 лири, изпратени от неговия баща. Няколко години по–рано Заноа беше лъжливо обвинен в злоупотреба, но сега неговата невинност беше установена. Този подарък беше като обезщетение за това. Колко навреме дойде!

Полезен урок

Понякога научаваме уроци, след като са минали много години. Ето един пример за това: Преди да напусна училище през 1927 г., аз свидетелствах на всичките си съученици и учителки, с изключение на Лавиния Феърклъф. Тъй като никой не се интересуваше от онова, което планирах да направя с живота си, а с госпожица Феърклъф не се разбирах много добре, реших да не ѝ казвам. Представете си моята изненада и радост, когато след около 20 години моята майка ми каза, че тази учителка се върнала да посети всички свои стари приятелки и ученици, за да им каже, че сега тя е Свидетелка на Йехова!

Когато се срещнахме, аз ѝ обясних защо не ѝ казах по–рано за своята вяра и за попрището, което си бях избрала. Тя слушаше спокойно и тогава каза: „Винаги съм търсела истината. Търсех я през целия си живот!“ Тази случка беше един полезен урок за мен — никога да не се въздържам да свидетелствам на хората, с които се срещам, и никога да не съдя предварително някого.

Още една война — и след нея

В края на 30–те години на двадесети век облаците на войната започнаха да се събират отново. Денис — моят по–млад с 10 години брат — беше освободен от военна служба при условие, че остане на своята светска работа. Той никога не беше показвал голям интерес към истината, така че съпругът ми и аз помолихме местните пионери Рупърт Бредбъри и брат му Дейвид ако искат да го посетят. Те направиха това и изучаваха Библията с него. Денис беше покръстен през 1942 г., по–късно пое пионерската служба и беше назначен като пътуващ надзорник през 1957 г.

Дъщеря ни Елизабет се роди през 1938 г. и за да посрещне нуждите на семейството, Заноа разшири фургона ни. Когато втората ни дъщеря Юнис се роди през 1942 г., изглеждаше мъдро да потърсим по–постоянен дом. Поради тази причина за няколко години Заноа прекрати пионерската служба и се преместихме в малка къща близо до Рексам. По–късно се установихме в Мидълуич, близо до Чешър. Там моят скъп съпруг почина през 1956 г.

Двете ни дъщери станаха целодневни проповеднички и двете имат щастливи бракове. Юнис и съпругът ѝ, който е старейшина, продължават да служат като специални пионери в Лондон. Съпругът на Елизабет е също старейшина и за мен е радост те, техните деца и моите четирима правнуци да живеят близо до мен в Престън (Ланкашър).

Благодарна съм, че мога да отивам пеш от моя апартамент до Залата на Царството, която е отсреща през улицата. През последните години работя заедно с една група, в която хората говорят гуджарати и която също се събира в залата. Да науча езика не беше лесно, защото съм с по–слаб слух сега. Понякога ми е трудно да различавам нюансите в тона като младите. Но това е интересно предизвикателство.

Все още мога да проповядвам от врата на врата и да водя библейски изучавания в дома си. Когато приятели идват да ме посетят, винаги е удоволствие да споделя някои от преживените преди неща. Толкова съм благодарна за своите скъпоценни спомени за благословиите, които получих, докато работех с народа на Йехова близо 90 години.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 25]

Покана, известяваща библейския доклад „Милиони хора, които живеят днес, никога няма да умрат“, който чух на 14 май 1922 г.

[Снимка на страница 26]

Със Заноа скоро след като се оженихме през 1933 г.

[Снимка на страница 26]

До „Елизабет“ — нашия фургон, направен от съпруга ми