Биографичен разказ

Йехова привлича смирените хора към истината

РАЗКАЗАНО ОТ АСАНО КОШИНО

През 1949 г., само няколко години след края на Втората световна война, един висок, приятелски настроен чужденец посети семейството, за което работех в град Кобе. Той беше първият дошъл в Япония мисионер на Свидетелите на Йехова. Посещението му отвори пътя, по който бях привлечена към библейската истина. Но нека първо да ви разкажа миналото си.

РОДЕНА съм през 1926 г. в малко село в северна префектура Окаяма. Аз съм петото от общо осем деца. Татко предано вярваше в бога на местното шинтоистко светилище. Така че ние, децата, се радвахме на честванията и семейните събирания по време на религиозните празници през годината.

Докато растях, имах много въпроси относно живота, но се интересувах повече от смъртта. Традицията повеляваше хората да умират вкъщи и децата им да са до смъртния одър на членовете на семейството си. Бях крайно натъжена, когато умря баба ми, а после и брат ми, преди да навърши една годинка. Беше ужасно да очаквам смъртта на родителите си. С тревога се питах: „Дали всичко свършва с този живот? Дали наистина има смисъл той?“

През 1937 г., докато бях в шести клас на основното училище, започна Японско–китайската война. Мъжете бяха призовавани като войници и ги изпращаха на фронта в Китай. Учениците виждаха бащите или братята си да тръгват, викайки за императора „Банзай!“ („Да живее!“). Хората бяха убедени в победата на Япония, божествената  нация, и нейния император, живият бог.

Не след дълго семействата започнаха да получават съобщения за смъртта на близките им на фронта. Осиротелите семейства скърбяха в печал. В сърцата им растеше омраза и те ликуваха, когато противникът понасяше тежки загуби. Но в същото време си мислех: „Несъмнено хората от другата страна на фронта също страдат така, както ние, когато загубят близките си.“ Докато завърших основното училище, войната се придвижи навътре в Китай.

Срещам една чужденка

Като повечето земеделци и нашето семейство беше бедно, но баща ми позволи да продължа образованието си, ако е безплатно. Така през 1941 г. постъпих в девическото училище в град Окаяма, на около 100 км от вкъщи. Училището беше замислено да осигурява образование на момичетата, за да станат добри съпруги и майки, и затова ученичките бяха назначавани като домашни помощници да живеят при богати семейства в града. Сутрин момичетата се учеха, работейки в тези домове, а следобед ходеха на училище.

След като церемонията по приемането приключи, учителката ми, облечена в кимоно, ме заведе в една голяма къща. Но поради някакви причини дамата от къщата не ме прие. „Дали да не отидем до къщата на госпожа Кода?“, попита учителката. Заведе ме в къща, построена по западен образец, и позвъни на вратата. След малко излезе една висока дама с прошарени коси. Бях изумена! Тя не беше японка, а аз никога през живота си не бях виждала човек от Запада. Учителката ме представи на госпожа Мод Кода и бързо си тръгна. Мъкнейки сама чантите си, плахо пристъпих навътре. По–късно научих, че госпожа Кода беше американка, омъжена за японец, който учил в Съединените щати. Тя преподаваше английски в търговските училища.

Още от другата сутрин бях много заета. Съпругът на госпожа Кода страдаше от епилепсия и аз трябваше да помагам в грижите за него. Тъй като изобщо не разбирах английски, малко се притеснявах. Олекна ми, когато г–жа Кода ми заговори на японски. Ежедневно ги чувах да разговарят на английски и постепенно ушите ми привикнаха към този език. Харесваше ми приятната атмосфера в дома.

Предаността на Мод към болния ѝ съпруг ми правеше силно впечатление. Той обичаше да чете Библията. По–късно научих, че двамата бяха намерили японското издание на книгата „Божият план на епохите“ в един антикварен магазин и че години наред са били абонати на английското издание на „Стражева кула“.

Един ден получих за подарък Библия. Бях щастлива, защото за първи път в живота си имах собствена Библия. Четях я на отиване и връщане от училище, но не разбирах много. Тъй като бях израснала в духа на японския шинтоизъм, Исус Христос ми изглеждаше някак далечен. Постепенно осъзнах, че това беше повратен момент, който в крайна сметка доведе до там, че да приема библейската истина и да намеря отговорите на въпросите ми относно живота и смъртта.

 Три тъжни събития

Скоро двете години на чиракуване изтекоха и аз трябваше да се сбогувам със семейството. След като завърших училище, се присъединих към доброволния девически отряд и взех участие в производството на униформи за флота. Започнаха внезапните въздушни нападения на американските бомбардировачи В–29 и на 6 август 1945 г. беше хвърлена атомната бомба над Хирошима. Няколко дни по–късно получих телеграма, че майка е сериозно болна. Хванах първия влак за вкъщи. Когато слязох от влака, ме посрещна мой роднина и ми каза, че майка е починала. Тя умря на 11 август. Това, от което се боях години наред, се случи. Тя никога повече нямаше да ми говори и да ми се усмихва.

На 15 август поражението на Япония стана факт. Така трябваше да се изправя пред три важни събития и всичките се случиха за период от 10 дни: избухването на първата атомна бомба, смъртта на мама и историческото поражение на Япония. Поне беше утешаващо да зная, че хората няма да умират повече във войната. С празнота в сърцето си напуснах завода и се върнах на село.

Привлечена към истината

Един ден неочаквано получих писмо от Мод Кода от Окаяма. Тя ме молеше, ако може, да дойда и да ѝ помогна в грижите за домакинството, понеже беше отворила английско училище. Чудех се какво да правя, но приех поканата ѝ. Няколко години по–късно се преместих в Кобе заедно със семейство Кода.

В началото на лятото на 1949 г. един висок, приветлив господин посети семейство Кода. Той се казваше Доналд Хазлет и беше дошъл от Токио в Кобе, за да потърси дом за мисионерите. Той беше първият дошъл в Япония мисионер на Свидетелите на Йехова. Беше намерена една къща и през ноември 1949 г. в Кобе пристигнаха няколко мисионери. Един ден петима от тях дойдоха на гости на семейство Кода. Двама от тях, Лойд Бари и Пърси Излоб, по около десет минути говориха на английски на тези, които се бяха събрали в къщата. Мод беше позната на мисионерите като християнска сестра и очевидно беше насърчена от това общуване. Тогава пожелах да науча английски.

С помощта на пламенните мисионери постепенно започнах да разбирам основните библейски истини. Намерих отговорите на въпросите, които имах още от дете. Да, в Библията се съдържа надеждата за вечен живот на райска земя и обещанието за възкресение на „всички, които са в гробовете“. (Йоан 5:28, 29; Откровение 21:1, 4) Бях благодарна на Йехова, че е направил възможна тази надежда посредством изкупителната жертва на своя Син, Исус Христос.

Радостна теократична дейност

От 30 декември 1949 г. до 1 януари 1950 г. в мисионерския дом в Кобе беше проведен първият теократичен конгрес в Япония. Отидох с Мод. Беше наета голяма къща, принадлежала преди на нацистите, от която се откриваше завладяваща гледка към Вътрешнояпонско море и остров Ауаджи. С ограниченото си библейско познание не разбрах много от това, което се говореше. Но бях дълбоко развълнувана от мисионерите, които общуваха свободно с японците. Общо 101 души присъстваха на публичния доклад на този конгрес.

Скоро след това реших да взема участие в проповедната служба. Изискваше се смелост от моя страна, за да ходя от къща на къща, тъй като по принцип бях много срамежлива. Една сутрин брат Лойд Бари дойде вкъщи, за да ме вземе за служба. Той започна направо от съседната къща на тази на сестра Кода. Почти се скрих зад него, докато слушах представянето му. Когато излязох на служба за втори път, работех с две други мисионерки. Една възрастна японка ни покани да влезем, изслуша ни и след това ни почерпи с по чаша мляко. Тя се съгласи на домашно библейско изучаване и впоследствие стана покръстена християнка. Беше насърчаващо да се види нейният напредък.

 През април 1951 г. брат Нейтан Х. Нор от бруклинската централа направи първото си посещение в Япония. Около 700 души дойдоха на публичния доклад, който той изнесе в зала Киуритсу в Канда, Токио. На това специално събрание всички присъстващи се зарадваха на съобщението, че „Стражева кула“ започва да се издава и на японски език. През следващия месец брат Нор посети Кобе и на специалното събрание там бях покръстена в символ на своето отдаване на Йехова.

Около година по–късно бях насърчена да приема целодневната пионерска служба. По онова време в Япония имаше само няколко пионери и аз се чудех как ще се издържам финансово. Размишлявах също какво ще стане с перспективата да се омъжа. Но започнах да осъзнавам, че службата на Йехова трябва да бъде на първо място в живота и затова през 1952 г. се присъединих към редиците на пионерите. За щастие, докато пионерствах, можех да работя на непълен работен ден при сестра Кода.

По това време брат ми, за който мислех, че е загинал във войната, се завърна вкъщи със семейството си от Тайван. Семейството ми никога не е проявявало интерес към християнството, но с пионерски плам започнах да им изпращам нашите списания и брошури. По–късно брат ми и семейството му се преместиха в Кобе заради работата му. „Четете ли списанията?“, попитах снаха си. За моя изненада тя отговори: „Списанията са интересни.“ Тя започна да изучава Библията с една мисионерка, а по–малката ми сестра, която живееше с тях, се присъедини към снаха ми в изучаването. След време и двете станаха покръстени християнки.

Развълнувана от международното братство

Бях смаяна, когато не след дълго получих покана да уча в 22–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. Брат Цутому Фукаса и аз бяхме първите японци, поканени в това училище. През 1953 г., преди да започне обучението в класа, посетихме конгреса „Обществото на новия свят“, който се проведе на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк. Бях дълбоко развълнувана от международното братство на народа на Йехова.

На петия ден от конгреса японските делегати, повечето мисионери, носеха кимона. Тъй като кимоното, което бях пратила по кораб отпреди, не пристигна навреме, взех назаем едно, което беше на сестра Нор. По време на сесията заваля и аз се притесних, че кимоното може да се намокри. Точно тогава някой отзад любезно ме наметна с дъждобран. „Знаеш ли кой е той?“, ме попита сестрата, която седеше до мене. По–късно научих, че това е бил брат Фредерик Франц, член на Ръководното тяло. Действително почувствах топлотата на организацията на Йехова!

Наистина 22–ият клас на Гилеад беше международен, тъй като беше съставен от 120 ученици от 37 страни. Въпреки някои езикови бариери ние изцяло се радвахме на международното братство. Завърших в един снежен ден през февруари 1954 г. и получих назначение обратно в Япония. Една съученичка, Ингер Брант, сестра от Швеция, щеше да ми бъде партньорка в град Нагоя. Там се присъединихме към  група мисионери, които бяха евакуирани от Корея заради войната. Няколкото години, които прекарах в мисионерската служба, бяха много скъпоценни за мене.

Радостна служба като семейна двойка

През септември 1957 г. бях поканена да служа в токийския Бетел. Дървена къща на два етажа служеше като офис на клона в Япония. В офиса имаше само няколко членове, включително надзорникът на клона, брат Бари. Останалите от семейството бяха мисионери. Беше ми възложена преводаческа и коректорска работа, а освен това почистване, пране, готвене и подобни задължения.

Делото в Япония се разрастваше и в Бетел бяха поканени повече братя. Един от тях стана надзорник в сбора, с който бях свързана. През 1966 г. с този брат, Джунджи Кошино, се оженихме. След като сключихме брак, Джунджи беше назначен като окръжен надзорник. С радост опознахме толкова много братя и сестри, докато пътувахме до различните сборове. Тъй като бях назначена да се занимавам с превеждане, аз правех това в дома, където отсядахме за дадената седмица. Докато пътувахме, освен куфара и другите ни чанти, трябваше да носим и тежките речници.

Повече от четири години се наслаждавахме на работата в окръга и видяхме как организацията продължаваше да се разраства. Офисът на клона се премести в Нумазу, а години по–късно в Ебина, където се намират и днешните сгради на клона. Джунджи и аз задълго се наслаждавахме на бетеловата служба, като сега работим с около 600–членно семейство. През май 2002 г. приятели от Бетел бяха така мили да отпразнуват моите 50 години в целодневната служба.

Благословена да видя растежа

Когато започнах да служа на Йехова през 1950 г., в Япония имаше само шепа вестители. Сега тук има над 210 000 възвестители на Царството. Наистина, подобно на мене хиляди хора с овцеподобна нагласа бяха привлечени към Йехова.

Мисионерите, четиримата братя и сестрата, които ни посетиха в дома на сестра Кода през 1949 г., както и самата сестра Мод Кода, вярно завършиха житейския си път. Верни до смъртта си останаха и брат ми, който беше помощник–служител, и снаха ми, която се радваше на пионерската служба в продължение на около 15 години. Какви изгледи за бъдещето имат родителите ми, от чиято смърт толкова се боях в детството си? Библейското обещание за възкресението ми дава надежда и утеха. (Деяния 24:15)

Гледайки назад, смятам, че срещата ми с Мод през 1941 г. беше повратен момент в моя живот. Ако по онова време не я бях срещнала и не бях приела поканата ѝ да работя за нея след войната, може би щях да си работя във фермата ни в далечното село и нямаше да имам какъвто и да е контакт с мисионерите в онези ранни дни. Колко много съм благодарна на Йехова за това, че ме привлече към истината чрез Мод и първите мисионери!

[Снимка на страница 25]

С Мод Кода и нейния съпруг. Аз съм отпред вляво

[Снимка на страница 27]

С мисионерите от Япония на „Янки Стейдиъм“ през 1953 г. Аз съм най–отляво

[Снимки на страница 28]

В Бетел с моя съпруг Джунджи