Биографичен разказ

От тъмниците към швейцарските Алпи

РАЗКАЗАНО ОТ ЛОТАР ВАЛТЕР

След като прекарах три дълги години в тъмниците на комунистическите затвори в Източна Германия, с нетърпение очаквах да се насладя на свободата и близкото общуване с моето семейство.

НО НЕ бях подготвен за смутеното изражение на лицето на шестгодишния ми син Йоханес. През последните три години той не ме беше виждал. За него аз бях непознат.

За разлика от сина ми, аз се радвах на любещо общуване с моите родители. В семейството ни преобладаваше сърдечна атмосфера. Роден съм през 1928 г. в град Кемниц (Германия). Баща ми открито изразяваше недоволството си от религията. Той си спомняше как по време на Първата световна война войниците „християни“ от едната страна на фронта пожелавали на 25 декември „Весела Коледа“ на войниците християни от другата страна на фронта. Но на следващия ден започвали отново да се убиват. За него религията беше крайна форма на лицемерие.

Разочарованието е заменено с вяра

За щастие аз не изпитах такова разочарование. Когато Втората световна война свърши, бях на 17 години и така избегнах да бъда призован в армията. Въпреки това ме безпокояха различни въпроси: „Защо са всички тези убийства? На кого мога да имам доверие? Къде мога да намеря истинска сигурност?“ Източна Германия, където живеехме, премина под управлението на Съветския съюз. Комунистическите идеали за справедливост, равенство, солидарност и мирни взаимоотношения се харесваха на хората, които  бяха изтощени от опустошителната война. Но не след дълго тези искрени хора щяха да бъдат разочаровани, този път не от религията, но от политиката.

Докато търсех смислен отговор на моите въпроси, една от лелите ми, която беше Свидетелка на Йехова, говори с мене за нейната вяра. Тя ми даде основано на Библията издание, което ме подтикна да прочета за първи път цялата 24 глава на Матей. Бях поразен от разумното и убедително обяснение в изданието, което определяше нашите времена като „завършека на тази система“ и посочваше корена на проблемите на човечеството. (Матей 24:3, НС; Откровение 12:9)

Скоро след това получих други издания на Свидетелите на Йехова, прочетох ги на един дъх и осъзнах, че съм намерил истината, която търсех толкова много. Беше вълнуващо да науча, че Исус Христос бил възкачен на трона в небесата през 1914 г. и че скоро ще покори безбожните елементи, за да благослови послушното човечество. Друго важно откритие за мене беше ясното разбиране на откупа. То ми помогна да се обърна към Йехова Бог в искрена молитва и да го помоля за прошка. Бях дълбоко развълнуван от любещата покана, записана в Яков 4:8: „Приближавайте се при Бога и ще се приближава и Той при вас.“

Въпреки моя безкраен ентусиазъм за новонамерената ми вяра, родителите ми и сестра ми първоначално не приеха това, което им казах. Това обаче не намали желанието ми да посещавам християнските събрания, провеждани от една малка група Свидетели близо до Кемниц. За моя изненада родителите ми и сестра ми дойдоха с мене на първото ми събрание! Това беше през зимата на 1945–1946 г. По–късно, когато беше сформирана група за изучаване на Библията в Хартау, където живеехме, семейството ми започна редовно да посещава събранията.

‘Още съм дете’

Това, че научих важни библейски истини и че редовно се събирах със служителите на Йехова, ме подтикна да отдам живота си на Йехова и да се покръстя на 25 май 1946 г. За моя голяма радост семейството ми също напредна духовно и накрая и тримата станаха верни Свидетели. Сестра ми все още е активен вестител в един от сборовете в Кемниц. Майка ми и баща ми служеха на Йехова лоялно до смъртта си съответно през 1965 г. и 1986 г.

Шест месеца след покръстването ми започнах служба като специален пионер. Това постави началото на моя живот в целодневна служба ‘както в благоприятно време, така и във време на трудности’. (2 Тимотей 4:2, НС) Скоро се появи възможност за друго назначение. Имаше нужда от целодневни евангелизатори в една отдалечена област в Източна Германия. Заедно с един брат подадохме молба за това назначение, макар че се чувствах неопитен и незрял за такава отговорна работа. Тъй като бях едва на 18 години,  изпитвах същото както Йеремия: „О, Господи Йехова! Ето, аз не зная да говоря, защото съм дете.“ (Йеремия 1:6) Въпреки моите опасения, отговорните братя милостиво решиха да ни дадат шанс. Така бяхме назначени в Белциг, малко градче в областта Бранденбург.

Проповядването в този район беше много трудно, но ми беше ценно обучение. След време няколко известни бизнесдами приеха посланието за Царството и станаха Свидетелки на Йехова. Тяхната позиция обаче беше в контраст с дълбоко вкоренените традиции и подозрения към всичко непознато, които съществуваха в това малко провинциално общество. И католическите, и протестантските духовници се отнасяха доста враждебно към нас и разпространяваха лъжливи обвинения за нашата проповедна дейност. Но тъй като уповавахме на Йехова за ръководство и закрила, с негова помощ успяхме да помогнем на много заинтересувани хора да приемат истината.

Нетолерантността се засилва

През 1948 г. преживях както благословии, така и неочаквани трудности. Първо получих пионерско назначение в Рудолщат (Тюрингия). Там се запознах с много верни братя и сестри, с които станахме приятели. Друга голяма благословия получих през юли същата година. Тогава се ожених за Ерика Улман, вярна и пламенна млада християнка, която познавах, откакто започнах да посещавам събранията в сбора в Кемниц. Заедно бяхме пионери в Хартау, градът, в който израснах. След време обаче Ерика не беше в състояние да продължи целодневната служба заради здравословни проблеми и други причини.

Бяха трудни времена за Свидетелите. От Трудовата борса в Кемниц ми спряха купоните за храна, за да ме принудят да се откажа от проповедната служба и да започна светска работа на пълен работен ден. Отговорните братя използваха моя случай, за да подадат молба за правната ни регистрация. Беше ни отказано и на 23 юни 1950 г. бях осъден да платя глоба или да прекарам 30 дни в затвора. Обжалвахме решението до по–висш съд, но жалбата ни беше отхвърлена и аз бях изпратен в затвора.

Това беше само началото на нарастващото противопоставяне и неблагоприятните обстоятелства. По–малко от месец след започването на клеветническата кампания, разпространявана по медиите, през септември 1950 г. комунистическият режим забрани нашата дейност. Заради бързия ни растеж и неутралната ни позиция бяхме „дамгосани“ като опасни шпиони на Запада, извършващи „съмнителна дейност“ под прикритието на религията. В същия ден, когато забраната беше наложена, вкъщи жена ми роди нашия син Йоханес, докато аз бях в затвора. Въпреки възраженията на акушерката, служителите от Държавна сигурност насила влезли в апартамента и търсели доказателство за техните обвинения. Разбира се, нищо не намерили. По–късно обаче успяха да внедрят техен информатор в сбора. Това доведе до арестуването на всички отговорни братя, влючително и моето, през октомври 1953 г.

В тъмниците

След като получихме присъди от три до шест години, се присъединихме към голям брой други наши братя във влажните тъмници на крепостта Остерщайн в Цвикау. Въпреки ужасните условия там, беше истинска радост да общуваме със зрели братя. Лишаването ни от свобода не означаваше, че сме лишени от духовна  храна. Макар че бяхме презирани и забранени от режима, списанието „Стражева кула“ намираше пътя до затвора и влизаше право в килиите! Как ставаше това?

Някои от братята бяха назначавани да работят във въгледобивните мини, където срещаха други Свидетели, които не бяха в затвора и които им даваха списанията. После братята внасяха необходимата ни духовна храна тайно в затвора и проявяваха изобретателност, когато я даваха на останалите. Бях много щастлив и насърчен да видя как Йехова се грижеше за нас и ни даваше ръководство по този начин.

В края на 1954 г. бяхме преместени в имащия лоша слава затвор в Торгау. Свидетелите там се радваха да ни видят. Дотогава те запазвали духовността си силна, като цитирали това, което си спомняли от стари броеве на „Стражева кула“. Колко много копнееха за нова духовна храна! Чувствахме се морално задължени да споделим с тях това, което ние бяхме изучавали в Цвикау. Но как щяхме да го направим, след като беше строго забранено да говорим помежду си по време на дневните разходки? Братята ни дадоха ценни съвети как да постъпваме и могъщата закриляща ръка на Йехова беше над нас. Това ни показа колко е важно старателното изучаване на Библията и размисълът, когато сме на свобода и имаме възможност да го правим.

Време за важни решения

С помощта на Йехова останахме верни. За наша голяма изненада много от нас получиха амнистия в края на 1956 г. Трудно е да се опише щастието, което изпитахме, когато вратите на затвора бяха отворени! Тогава синът ми беше шестгодишен и за мене беше голяма радост да се върна при съпругата си и да участвам във възпитаването на детето ни. За известно време Йоханес се държеше с мене като с непознат, но скоро след това станахме много близки.

Свидетелите на Йехова в Източна Германия преживяваха много трудни времена. Заради нарастващата враждебност към християнската ни служба и неутралната ни позиция трябваше да живеем в непрекъснат страх — живот, изпълнен с опасности, тревоги и изтощение. Затова с Ерика разгледахме нашата ситуация внимателно и с молитва, и решихме да се преместим при по–благоприятни условия на живот, за да не бъдем превъзмогнати от тревогата. Искахме да имаме свободата да служим на Йехова и да следваме духовни цели.

През пролетта на 1957 г. възникна възможност да се преместим в Щутгарт (Западна Германия). Там евангелизаторската дейност не беше забранена и можехме свободно да се събираме с нашите братя. Тяхната любеща подкрепа беше впечатляваща. Бяхме седем години в сбора в квартал Хейдълфингън. По това време синът ни започна да ходи на училище и напредваше добре в истината. През септември 1962 г. получих привилегията да посетя Училището за служба на Царството във Висбаден. Там бях насърчен да се преместя заедно с моето семейство в район, където имаше по–голяма нужда от немско говорещи библейски учители. Това включваше някои области от Германия и Швейцария.

Към швейцарските Алпи

Така през 1963 г. се преместихме в Швейцария. Бяхме назначени да работим с един малък сбор в Брунен, до красивото езеро Люцерн в централната част на швейцарските Алпи. За нас беше като в рая. Трябваше да свикваме с немския диалект, говорен там, с местния начин на живот и с манталитета на хората. Но ние се радвахме да работим и да проповядваме сред миролюбиви хора. Бяхме 14 години в Брунен. Синът ни израсна там.

През 1977 г., когато бях почти на 50 години, получихме покана да служим в Бетел (Тун). Гледахме на това като на специално назначение и приехме с  признателност. Със съпругата ми бяхме девет години в бетелова служба, която помним като важна част от християнския ни живот и личното ни духовно развитие. Радвахме се също да проповядваме с местните вестители в Тун и близките области, като винаги се наслаждавахме на ‘чудесните дела’ на Йехова, величествените снежни планини на Бернските Алпи. (Псалм 9:1)

Още едно преместване

Следващото ни преместване беше в началото на 1986 г. Бяхме помолени да служим като специални пионери в един много голям район, принадлежащ на сбор Бухс в източната част на Швейцария. Отново трябваше да свикваме с друг начин на живот. Но подтиквани от желанието да служим на Йехова, където можем да бъдем използвани най–добре, ние се заехме с назначението си, което ни донесе благословии. Понякога служех като заместник–пътуващ надзорник, посещавайки и укрепвайки сборовете. От тогава изминаха осемнайсет години и сме имали много радостни преживявания, докато проповядвахме в тази област. Сборът в Бухс нарасна и сега имаме радостта да се събираме в една красива Зала на Царството, която беше открита преди пет години.

Йехова се грижеше за нас по много щедър начин. По–голямата част от живота си прекарахме в целодневна служба, но никога не ни е липсвало нищо. Имаме радостта и задоволството да видим сина ни, неговата съпруга, техните деца, а също и семействата на внуците ни да ходят вярно в пътя на Йехова.

Като си спомням миналото, наистина виждам, че сме служели на Йехова ‘в благоприятно време и във време на трудности’. Стремежът ми да участвам в християнската служба ме отведе от тъмниците на комунистическите затвори до величествените швейцарски Алпи. Нито аз, нито семейството ми сме съжалявали дори за момент.

[Блок на страница 28]

„Жертви на двойни присъди“ устояват твърдо при преследване

В Германската демократична република (ГДР), също известна като Източна Германия, Свидетелите на Йехова бяха обект на жестоко потисничество. Сведенията показват, че над 5000 Свидетели са били изпратени в принудителни трудови лагери и в центрове за задържане под арест заради тяхната християнска служба и неутралитет. (Исаия 2:4)

Някои от тях бяха описани като „жертви на двойни присъди“. Триста двайсет и пет от тях бяха хвърлени в нацистките концентрационни лагери и затвори. След това през 50–те години те бяха преследвани и хвърлени в затвора от Щази, службите за държавна сигурност на ГДР. Така някои от затворите бяха използвани първо от нацистите, после от служителите на Щази.

През първото десетилетие на силно преследване, от 1950 до 1961 г., общо 60 Свидетели — мъже и жени — загубиха живота си в затворите поради малтретиране, недохранване, болести и старост. Дванайсет Свидетели получиха доживотни присъди, които по–късно бяха намалени на 15 години затвор.

Днес в бившия щаб на Щази в Берлин има постоянна изложба, в която са показани събития и подробности от 40–те години на официално преследване на Свидетелите на Йехова в Източна Германия. Снимките и личните разкази, изложени там, са мълчаливо свидетелство за смелостта и силата на духа на тези Свидетели, които останаха верни при преследване.

[Карта на страница 24]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

ИЗТОЧНА ГЕРМАНИЯ

Рудолщат

Белциг

Торгау

Кемниц

Цвикау

[Снимка на страница 25]

Крепостта Остерщайн в Цвикау

[Информация за източника]

Fotosammlung des Stadtarchiv Zwickau, Deutschland

[Снимка на страница 26]

Със съпругата ми Ерика