Биографичен разказ

Радвам се напълно на ‘сегашния живот’!

РАЗКАЗАНО ОТ ТЕД БЪКИНГАМ

Бях целодневен служител от шест години и женен от шест месеца, когато внезапно ме порази полиомиелит (детски паралич). Това се случи през 1950 г., когато бях само на 24 години. През деветте месеца в болницата разполагах с достатъчно време да размишлявам върху живота си. Какво ли криеше бъдещето за съпругата ми Джойс и за мене със здравословните ми проблеми?

ПРЕЗ 1938 г. баща ми, който не беше религиозен човек, получил екземпляр от книгата „Правителство“ a (англ.). Вероятно политическите вълнения и изгледите за война са го подтикнали да вземе книгата. Доколкото знам, той никога не я прочете, но майка ми, която беше много религиозна, го направи. Тя незабавно откликна на посланието, което съдържаше книгата. Напусна англиканската църква и въпреки противопоставянето от страна на баща ми, стана Свидетелка на Йехова и остана вярна до смъртта си през 1990 г.

Майка ме заведе на първото ми християнско събрание в Залата на Царството в Епсъм, на юг от Лондон. Събранието се проведе в едно помещение, използвано преди за магазин, където изслушахме запис на доклад от Дж. Ф. Ръдърфорд, който по онова време координираше дейността на Свидетелите на Йехова. Докладът ми направи много силно впечатление.

Силните бомбардировки по време на въздушните нападения над Лондон ставаха все по–опасни. Затова през 1940 г. баща ми реши да премести семейството на по–сигурно място — в Мейдънхед, малко градче на 45 километра западно от Лондон.  Това беше полезно, тъй като 30–те вестители от тамошния сбор се оказаха чудесен източник на насърчение. Фред Смит, верен християнин, покръстен през 1917 г., се грижеше за мене в духовно отношение и ми помогна да стана по–резултатен проповедник. И до ден днешен съм дълбоко благодарен за неговия пример и за любещата му помощ.

Започвам целодневна служба

През 1941 г., когато бях на 15 години, през един студен мартенски ден бях покръстен в река Темза. По това време по–големият ми брат Джим вече служеше като целодневен евангелизатор. Днес той и съпругата му Мадж живеят в Бирмингам, след като посветиха по–голямата част от живота си на този вид служба към Йехова. През годините Джим беше назначаван като окръжен и областен надзорник из цяла Великобритания. По–малката ми сестра Робина и съпругът ѝ Франк също продължават да служат вярно на Йехова.

Работех като счетоводител за един производител на дрехи. Един ден директорът ме повика в офиса си и ми предложи обещаваща кариера във фирмата като закупчик. Но тъй като от известно време обмислях да последвам примера на брат си, учтиво отказах предложението на работодателя си, като му обясних причината. За моя изненада той сърдечно ме похвали за желанието ми да се занимавам с такава полезна християнска дейност. Така през 1944 г., след областния конгрес в Нортхамптън, станах целодневен евангелизатор.

Първото ми назначение беше в Ексетър, графство Девън. По онова време градът бавно се възстановяваше от бомбардировките през войната. Живеех в един апартамент заедно с Франк и Рут Мидълтън, едно семейство пионери, които бяха много добри към мене. Бях само на 18 години и нямах много опит в прането и готвенето, но нещата се подобриха, когато развих уменията си.

Моят партньор в службата беше 50–годишният Виктор Гърд, ирландец, който проповядваше от 20–те години на XX век. Той ме научи да планирам ползотворно времето си, да развивам по–силно желание да чета Библията и да ценя различните ѝ преводи. По време на тези години от съзряването ми, добрият пример на Виктор беше точно това, от което се нуждаех.

Предизвикателството на неутралитета

Войната наближаваше края си, но властите все още набираха млади мъже за военна служба. През 1943 г. се явих пред съда в Мейдънхед, където ясно представих доводите си за освобождаване от военна служба, като служител на Евангелието. Макар че молбата ми беше отхвърлена, реших да се преместя в Ексетър и да поема назначението си. Така че накрая именно там бях призован да се явя пред местния съд. Когато ме осъди на шест месеца принудителен труд в затвора, съдията ми каза, че съжалява, че не може да ми даде по–голяма присъда. След като изминаха шестте месеца, ме върнаха в затвора за още четири.

Тъй като бях единственият Свидетел в затвора, надзирателите ме наричаха Йехова. Беше доста странно да отговарям на това име при проверката на присъстващите, но каква привилегия беше да чувам как се известява името на Бога ден след ден! По този начин другите затворници разбраха, че причината, поради която бях сред тях, е позицията ми като Свидетел на Йехова, която бях заел според съвестта си. По–късно, когато Норман Кастро беше изпратен в същия затвор, промениха името ми. Нарекоха ни Моисей и Аарон.

Преместиха ме от Ексетър в Бристол и най–накрая в Уинчестърския затвор.  Условията не винаги бяха приятни, но с чувство за хумор се живееше по–лесно. Норман и аз се радвахме да честваме заедно Възпоменанието, когато бяхме в Уинчестър. Франсис Кук, който ни посети в затвора, изнесе чудесен доклад за нас.

Промени през годините след войната

През 1946 г., по време на областния конгрес в Бристол, когато беше обявено издаването на помагалото за изучаване на Библията „Нека Бог бъде верен“ (англ.), срещнах едно красиво момиче, Джойс Мур. Тя също служеше като пионерка в Девън. Приятелството ни процъфтя и четири години по–късно се оженихме в Тивъртън, където живеех от 1947 г. Първият ни дом беше една стая под наем, за която плащахме 15 шилинга (2 лева) на седмица. Бяха щастливи времена!

През първата година от брака ни друго преместване ни отведе на юг в Бриксхам, прекрасен пристанищен град, където за първи път била разработена техниката за риболов с трал, конусовидна мрежа за ловене на риба. Но не останахме дълго там, тъй като бях поразен от полиомиелит на път за един областен конгрес в Лондон. Изпаднах в кома. Най–накрая, след девет месеца ме изписаха от болницата, както споменах по–горе. Дясната ми ръка и двата ми крака бяха тежко засегнати, както са и до ден днешен, и трябваше да използвам бастун. Скъпата ми съпруга беше моя вярна жизнерадостна другарка и източник на насърчение, особено като успя да продължи с целодневната служба. Но какво щяхме да правим сега? Скоро щях да разбера, че ръката на Йехова никога не е къса.

Следващата година посетихме един конгрес в Уимбълдън. По това време вървях вече без бастун. Там срещнахме Прайс Хюс, който координираше дейността във Великобритания. Той веднага ме поздрави с думите: „Ей! Искаме да бъдеш окръжен надзорник!“ Не бих могъл да получа по–голямо насърчение! Но дали бях достатъчно здрав? Двамата с Джойс се съмнявахме, но решихме да окажем пълно доверие на Йехова. След една седмица обучение бяхме на път обратно към югозападна Англия, където бях назначен да служа като окръжен надзорник. Тогава бях само на 25 години, но все още си спомням с дълбока признателност за добротата и за търпението на онези Свидетели, които толкова много ми помогнаха.

 С Джойс установихме, че от всички различни аспекти на теократичната дейност посещенията на сборовете ни приближават най–много до християнските ни братя и сестри. Нямахме кола, така че пътувахме с влак или с автобус. Макар че все още се приспособявах към ограниченията, които причини заболяването ми, ние се радвахме на тази привилегия до 1957 г. Този начин на живот беше удовлетворяващ, но през същата година се появи ново предизвикателство.

Служба като мисионери

За нас беше вълнуващо да получим покана да посетим 30–ия клас на училището Гилеад. Справях се добре с физическите си ограничения, така че с Джойс приехме поканата с радост. Знаехме от опит, че Йехова винаги дава сила, ако се стремим да вършим волята му. Петте месеца на усилено обучение в Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, което беше разположено в красивия Саут Лансинг (Ню Йорк), преминаха бързо. Учениците бяха главно семейни двойки, които преди това са били в пътуваща служба. Когато попитаха кои биха приели мисионерско назначение в чужда страна, ние бяхме сред онези, които с готовност се съгласиха. Къде щяхме да отидем? В Уганда, източна Африка!

Тъй като тогава в Уганда дейността на Свидетелите на Йехова беше забранена, ме посъветваха да се установя в страната и да си намеря светска работа. След дълго пътуване с влак и кораб, пристигнахме в Кампала (Уганда). Служителите от имиграционната служба не бяха доволни да ни видят и ни позволиха да останем само за няколко месеца. След това ни наредиха да напуснем. От централата ни казаха да отидем в Северна Родезия (днес Замбия). Бяхме много щастливи да се срещнем отново с четирима наши съученици от Гилеад — Франк и Кари Луис и Хейс и Хариет Хоскинс. Скоро след това ни назначиха в Южна Родезия (днес Зимбабве).

Пътувахме с влак и преди да пристигнем в Булавайо, за първи път видяхме великолепния водопад Виктория. Гостувахме за известно време на семейство Маклъки, които бяха сред първите Свидетели, установили се там. За нас беше привилегия да ги опознаем добре през следващите 16 години.

Приспособяваме се към промените

След двуседмично обучение, за да опознаем африканския район, ме назначиха да служа като областен надзорник. Да свидетелстваме в африканската пустош означаваше да носим вода, храна, постелки и завивки, дрехи, филмов прожекционен апарат, електрически генератор, голям екран и други необходими неща. Всичко това  натоварвахме в камион, достатъчно здрав, за да ни превозва по неравния терен.

Аз работех с местните окръжни надзорници, докато Джойс с радост помагаше на съпругите и децата им, които също идваха с нас. Изморително е да ходиш през африканското поле, особено в най–горещото време на деня, но скоро установих, че при този климат ми беше по–лесно да се справям с физическите си ограничения, и бях благодарен за това.

Като цяло хората бяха бедни. Макар че много от тях бяха затънали в традиции, суеверия и полигамия, те проявяваха дълбоко уважение към Библията. На някои места събранията на сбора се провеждаха под големи сенчести дървета, а вечер осветлението идваше от окачени газени лампи. Винаги изпитвахме страхопочитание, когато изучавахме Библията направо под звездното небе, такава великолепна част от Божието творение.

Да показваме филмите на Дружество „Стражева кула“ в африканските резервати беше друго незабравимо преживяване. В сбора можеше да има 30 вестители, но при тези случаи знаехме, че често можем да очакваме 1000 или повече посетители!

Разбира се, в тропиците човек лесно може да се разболее, но винаги е важно да запазва положителна нагласа. Ние с Джойс се научихме да се справяме доста добре. Аз трябваше да се боря от време на време с пристъпи на малария, а Джойс — с болест, причинена от амеби.

По–късно бяхме назначени в клона в Солсбъри (днес Хараре), където имахме привилегията да работим рамо до рамо с други верни служители на Йехова, сред които Лестър Дейви и Джордж и Руби Брадли. От правителството получих правото да извършвам бракосъчетания. Така можех да укрепвам връзката на християнския брачен съюз в сборовете сред африканските братя и сестри. Няколко години по–късно получих друга привилегия. Трябваше да посещавам всички сборове в страната, в които не се говореха езици от групата банту. Повече от едно десетилетие с Джойс се радвахме, че можем да опознаваме братята си по този начин и да се радваме на духовния им растеж. През тези години посещавахме също братята в Ботсвана и Мозамбик.

Отново се преместваме

След много щастливи години в южна Африка, през 1975 г. бяхме преместени в Сиера Леоне, западна Африка. Скоро след това се установихме в клона, за да се радваме на новото си назначение, но не беше за дълго. Аз се разболях и отслабнах от тежка форма на малария и накрая трябваше да се лекувам в Лондон, където ме посъветваха да не се връщам в Африка. Това ни натъжи, но с Джойс бяхме сърдечно посрещнати от бетеловото семейство в Лондон. Многобройните братя от Африка в много от сборовете в Лондон също ни помогнаха да се чувстваме като у дома си. Когато здравето ми се подобри, ние се приспособихме към новите обстоятелства и ме помолиха да се грижа за Отдела по покупките. Работата беше увлекателна, като се има предвид растежът, който наблюдавахме през следващите години.

В началото на 90–те години моята скъпа Джойс се разболя от болест на двигателните неврони и почина през 1994 г. Тя беше любеща, лоялна и вярна съпруга, която винаги беше готова да се приспособява към различните обстоятелства, с които се сблъсквахме. Разбрах, че за да преодолея такава загуба, е важно да запазя ясен духовен мироглед и да продължавам да гледам напред. Като се моля на Йехова да се придържам към добър теократичен график, а и като проповядвам, това също ми помага да поддържам ума си напълно зает. (Притчи 3:5, 6)

Службата в Бетел е привилегия и прекрасен начин на живот. Работя с толкова много млади хора и има много неща, на които да се радвам. Една от благословиите е броят на посетителите, които посрещаме тук в Лондон. Понякога срещам скъпи приятели от назначенията ми в Африка и в съзнанието ми се събуждат радостни спомени. Всичко това ми помага да продължавам да се радвам напълно на „сегашния“ живот и да очаквам с увереност и надежда „бъдещия живот“. (1 Тимотей 4:8)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 25]

С майка ми през 1946 г.

[Снимка на страница 26]

С Джойс в деня на сватбата ни през 1950 г.

[Снимка на страница 26]

На областния конгрес в Бристол през 1953 г.

[Снимки на страница 27]

Посещаваме отдалечена група (горе) и (вляво) един сбор в Южна Родезия (днес Зимбабве)