Биографичен разказ

Щастлива съм, че имам дял в проповедната дейност

РАЗКАЗАНО ОТ АННА МАТЕАКИС

Фериботът беше целият в пламъци. Ако потънеше, този огромен кораб, дълъг 171 метра, щеше да ме завлече във водата и тя щеше да стане мой гроб. Борейки се с жестоките вълни, плувах отчаяно, за да се спася. Можех да стоя на повърхността единствено като се държах за спасителната жилетка на една друга жена. Молех се на Бога за сила и смелост. Това беше единственото, което можех да направя.

ТОВА се случи през 1971 г., когато се връщах в Италия, моето трето мисионерско назначение. При това корабокрушение загубих почти всичките си притежания. Но не загубих най–важното, което притежавам — своя живот, любещото християнско братство и привилегията, която имам да служа на Йехова. В тази служба бях служила вече на три континента и корабокрушението беше още една случка в моя изпълнен с преживявания живот.

Родена съм през 1922 г. Семейството ми живееше в Рамала, на около 16 километра северно от Йерусалим. Родителите ми бяха родом от остров Крит, но баща ми беше израснал в Назарет. Бях най–малкото дете в семейството, в което имаше три момчета и две момичета. Семейството ни беше потресено от смъртта на втория ми брат, който се удави в река Йордан по време на училищна екскурзия. След тази трагедия майка ми не искаше повече да остане в Рамала и затова, когато бях на три години се преместихме в Атина.

Библейската истина стига до нашето семейство

Скоро след като отидохме в Гърция, най–големият ми брат, Никос, който тогава беше на 22 години, започна да общува  с Изследователите на Библията, както се наричаха Свидетелите на Йехова тогава. Онова, което научаваше от Библията, му носеше голяма радост и породи в него силен плам за християнската служба. Това вбеси баща ми и той изгони Никос от къщи. Но когато баща ми пътуваше до Палестина, майка ми, сестра ми и аз ходехме заедно с Никос на християнските събрания. Винаги си спомням как майка ми пламенно говореше за онова, което научаваше на тези събрания. Не след дълго обаче тя почина от рак на 42–годишна възраст. През този труден период сестра ми Ариадни любещо пое грижата за семейството. Макар че беше още съвсем млада, години наред тя се грижеше като майка за мене.

Когато беше в Атина, баща ми винаги ме водеше с него в православната църква и след смъртта му продължих да ходя там, макар и не толкова често. Тъй като не виждах проява на преданост към Бога в църквата, след време спрях да я посещавам.

След като баща ми почина, успях да си намеря сигурна работа в Министерството на финансите. Брат ми обаче отдаде живота си на дейността по проповядването за Царството и вярно служеше в Гърция години наред. През 1934 г. той се премести в Кипър. По онова време нямаше покръстени Свидетели на Йехова на острова, така че той имаше привилегията да подпомогне проповедната дейност там. След като се ожени, съпругата му Галатея също служеше като целодневен служител в продължение на много години. * Никос често ни изпращаше основани на Библията книги и списания, но ние почти не ги четяхме. Брат ми остана в Кипър до смъртта си.

Правя истината от Библията своя

През 1940 г. Джордж Дурас, пламенен Свидетел от Атина, който беше приятел на Никос, ни посети и ни покани да се съберем заедно с малка група хора за библейско изучаване, което се провеждаше в дома му. С радост приехме да отидем там. Не след дълго започнахме да споделяме с други хора онова, което научавахме. Познанието, което придобивахме от Библията, подтикна мене и сестра ми да отдадем живота си на Йехова. Ариадни се покръсти през 1942 г., а аз — през 1943 г.

След края на Втората световна война Никос ни покани в Кипър и през 1945 г. се преместихме в Никозия. За разлика от Гърция, в Кипър можехме да извършваме проповедната си дейност безпрепятствено. Проповядвахме не само от къща на къща, но също и на улицата.

След две години Ариадни трябваше да се върне в Гърция. Там се запозна с бъдещия си съпруг, който също беше служител на Йехова, така че тя остана в Атина. След това сестра ми и съпругът ѝ ме насърчиха да се върна в Гърция и да започна целодневна служба в столицата. Винаги бях искала да служа като пионерка, затова се върнах в Атина, където нуждата от вестители беше по–голяма.

Открива се ново поле за дейност

Започнах да служа като пионерка на 1 ноември 1947 г., като прекарвах по 150 часа в проповедната дейност всеки месец. Сборът ни имаше огромен район, така че трябваше да ходя много пеш. Независимо от предизвикателствата, аз се радвах на много благословии. Полицията често арестуваше Свидетелите, когато ги намираше да проповядват или да се събират на християнските събрания, така че не мина много време и аз също бях арестувана.

 Обвиниха ме в прозелитизъм, което по онова време беше сериозно обвинение. Бях осъдена на два месеца затвор в женския затвор Авероф в Атина. Друга Свидетелка беше вече там и с нея се радвахме на прекрасно и укрепващо християнско общуване, въпреки че бяхме в затвора. След като излежах присъдата си, с радост продължих да служа като пионерка. Много от онези, с които тогава изучавах Библията, продължават да служат вярно на Йехова и това ми носи голяма радост.

През 1949 г. получих покана да посетя 16–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в САЩ, в което целодневни служители биват обучавани да служат като мисионери. С близките ми бяхме много развълнувани от това. Реших да присъствам на международния конгрес в Ню Йорк през лятото на 1950 г. и след това да посетя училището Гилеад.

След като пристигнах в САЩ, имах привилегията да служа няколко месеца в световната централа на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк, като помагах в почистването. Всичко там беше чисто, средата беше приятна и укрепваща и бях заобиколена от усмихнати братя и сестри. Винаги си спомням с умиление шестте месеца, които прекарах там. След това дойде време да посетя училището Гилеад, където петте месеца на засилено изучаване и обучение изминаха много бързо. Всички разбрахме колко богато и прекрасно е познанието от Писанието. Това увеличи нашата радост и желанието ни да споделяме с другите носещото живот познание за истината нарасна.

Първото ми мисионерско назначение

В училището Гилеад ни беше разрешено сами да си изберем кой да ни е партньор, преди да получим назначението си като мисионери. Рут Хеммиг (сега Босхард), прекрасна сестра, стана моя партньорка. Рут и аз бяхме много щастливи да получим назначение в Истанбул, на кръстопътя между Азия и Европа! Знаехме, че проповедната дейност все още не беше призната в тази страна, но изобщо не се съмнявахме в подкрепата на Йехова.

Истанбул е красив космополитен град. Направиха ни впечатление многолюдните пазари с изобилие от разнообразни стоки, смесицата от най–добрите кухни на света, интересните музеи, очарователните квартали и красивото крайбрежие. И което е още по–важно, там намерихме искрени хора, които искаха да учат за Бога. Малката група Свидетели в Истанбул се състоеше най–вече от арменци, гърци и евреи. Имаше и хора от много други народности, така че беше от полза да можеш да водиш разговор на други езици, включително и турски. За нас беше много приятно да срещаме хора от различни народности, които жадуваха за истината. Много от тях продължават да служат вярно на Йехова.

За съжаление беше невъзможно за Рут да си поднови разрешението за пребиваване и тя беше принудена да напусне страната. Днес тя вярно продължава да служи целодневно в Швейцария. След толкова много години все още ми липсва нейното приятно и укрепващо другарство.

Служба на другия край на света

През 1963 г. не ми беше удължен срокът за разрешение да пребивавам в Турция. Не беше лесно да се разделя със скъпи християни, които бях наблюдавала как напредват духовно, независимо от борбата с многото трудности, пред които бяха изправени. За да ме насърчат, моите близки щедро предложиха да платят пътя ми до Ню Йорк, така че да мога да присъствам  на един конгрес там. Все още не бях получила следващото си назначение.

След конгреса бях назначена в Лима (Перу). От Ню Йорк заминах направо за новото си назначение заедно с една млада сестра, която щеше да бъде моя партньорка. Научих испански и живях в мисионерския дом, разположен над клона на Свидетелите на Йехова. Беше много приятно да проповядвам там и да опозная местните братя и сестри.

Друго назначение, друг език

След време близките ми в Гърция започнаха да изпитват последствията от старостта и здравето им се влошаваше. Те никога не ме подканяха да прекратя целодневната си служба и да се върна към т.нар. нормален живот, за да мога да им бъда от помощ. Но след много размисъл и молитва реших, че ще бъде по–добре да служа някъде, където ще съм по–близо до семейството си. Отговорните братя любещо се съгласиха и ме назначиха в Италия, а близките ми предложиха да покрият разноските по пътуването. Оказа се, че в Италия имаше голяма нужда от проповедници.

Още веднъж трябваше да уча нов език — този път италиански. Първото ми назначение беше в град Фоджа. После бях преместена в Наполи, където нуждата от вестители беше по–голяма. Районът ми беше в Позилипо, една от най–красивите части на Наполи. Районът ми беше голям и в него имаше само един вестител на Царството. Изпитвах голяма наслада от службата там и Йехова ми помогна да започна много библейски изучавания. След време в тази област беше сформиран голям сбор.

Сред първите местни жители, с които изучавах Библията, беше една майка с четирите си деца. Тя и двете ѝ дъщери са Свидетели на Йехова и до днес. Изучавах също с едно семейство, което имаше момиченце. И тримата напреднаха в истината и символизираха отдаването си чрез покръстване. Днес дъщерята е омъжена за един верен служител на Йехова и двамата служат пламенно на Бога. Когато изучавахме Библията с едно многочленно семейство, силата на Божието Слово ми направи голямо впечатление. След като прочетохме няколко стиха, които показват, че Бог не одобрява употребата на изображения в поклонението, майката дори не изчака да свършим с изучаването, а веднага изхвърли всички изображения, които се намираха в къщата ѝ!

В опасност по море

От Италия до Гърция и обратно пътувах винаги с кораб. Пътуването обикновено беше много приятно. Но едно от пътуванията ми беше различно. Беше лятото на 1971 г. Връщах се в Италия с ферибота „Елеана“. На 28 август рано сутринта в корабната кухня избухна пожар. Той се разпространяваше бързо и пътниците изпадаха в паника. Жените припадаха, децата плачеха, а мъжете се възмущаваха, викаха и заплашваха. Хората бягаха до спасителните лодки от двете страни на палубата. Спасителните жилетки обаче бяха малко, а механизмът, който спуска лодките във водата, не работеше както трябва. Нямах спасителна жилетка, но пламъците се издигаха все по–нагоре и единственото разумно нещо беше да скоча в морето.

Още щом скочих във водата, видях една жена със спасителна жилетка недалече от мене. Изглеждаше, че тя не може да  плува, затова я хванах за ръката и я изтеглих надалече от потъващия кораб. Морето ставаше все по–бурно и борбата да се държа на повърхността ме изтощи. Положението изглеждаше безнадеждно, но не спирах да умолявам Йехова за смелост и това ми даваше сили. Спомних си корабокрушението, което беше преживял апостол Павел. (Деяния, 27 глава)

Държах се за жената и се борех с вълните в продължение на четири часа. Плувах, когато имах сили, и молех Йехова за помощ. Най–после видях една малка лодка да идва към нас. Бях спасена, но жената вече беше умряла. Когато стигнахме до Бари бях откарана в болница, където ми оказаха първа помощ. Трябваше да остана в болницата за няколко дена и много Свидетели ме посетиха, като любещо се погрижиха да имам всичко, от което се нуждаех. Християнската любов, която те проявиха към мене, направи силно впечатление на всички в отделението, където лежах. *

След като се възстанових напълно, получих назначение в Рим. Бях помолена да обработвам бизнес района в центъра на града, което правех с помощта на Йехова в продължение на пет години. Радвах се да служа в Италия общо 20 години и обикнах хората там.

Отново там, откъдето започна всичко

След време здравето на Ариадни и на нейния съпруг се влоши. Мислех си, че ако живея по–близо до тях, ще мога да им се отплатя в известна степен за всичко, което бяха направили за мене с толкова любов. Трябва да си призная, че бях с разбито сърце, когато напуснах Италия. Но отговорните братя ми разрешиха да служа като пионерка в Атина, където съм от лятото на 1985 г. Така служа отново там, където започнах целодневната служба през 1947 г.

Проповядвах в района, който беше назначен на моя сбор, и помолих братята да работя и в бизнес района в центъра на града. Правех това три години с една друга пионерка, която ми беше партньорка. Така успяхме да дадем пълно свидетелство на хора, които рядко са си вкъщи.

Желанието ми да служа на Йехова става все по–силно с времето, но с физическото ми здраве става обратното. Съпругът на сестра ми заспа в смъртта. Ариадни, която се грижеше за мене като майка, загуби зрението си. Моето здраве остана добро през всичките години в целодневна служба. Наскоро обаче паднах по едно мраморно стълбище и си счупих дясната ръка. После паднах и си счупих таза. Трябваше да бъда оперирана и дълго време останах на легло. Вече не мога да се движа свободно. Използвам бастун и мога да излизам само с придружител. Въпреки всичко правя каквото мога с надеждата, че физическото ми състояние ще се подобри. Докато мога да имам участие в дейността за библейско образование, макар и ограничено, това продължава да е основният източник на щастие и удовлетворение за мене.

Когато си припомням щастливите години, които прекарах в целодневна служба, сърцето ми прелива от благодарност към Йехова. Чрез земната част на своята организация той непрекъснато осигуряваше добро ръководство и скъпоценна подкрепа, така че да мога да използвам способностите си по най–добрия начин, служейки му през целия си живот. От все сърце желая Йехова да ме укрепва, за да мога да продължавам да му служа. Щастлива съм, че имам скромен дял в библейската образователна дейност, провеждана под Негово ръководство по целия свят. (Малахия 3:10)

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 9]

Със сестра ми Ариадни и съпруга ѝ Михалис, когато тръгвах за Гилеад

[Снимка на страница 10]

С Рут Хеммиг бяхме назначени в Истанбул

[Снимка на страница 11]

В Италия, в началото на 70–те години на миналия век

[Снимка на страница 12]

Със сестра ми Ариадни днес