Опустошенията на смъртта

„ШЕСТГОДИШНО ДЕТЕ СЕ САМОУБИВА.“ Това потресаващо заглавие се отнася за трагичната смърт на едно малко момиче на име Джаки. Майка ѝ наскоро била починала от неизлечима болест. Преди Джаки да се хвърли под влака, тя казала на роднините си, че иска „да стане ангел и да бъде с майка си“.

Иън бил на 18 години, когато помолил един свещеник да му обясни защо баща му трябвало да умре от рак. Свещеникът отговорил, че тъй като бащата на Иън бил добър човек, Бог искал да го вземе при себе си в небето. След това обяснение Иън решил, че не иска да знае нищо повече за такъв жесток Бог. Животът изглеждал безсмислен, затова той решил да се отдаде на удоволствия. След като удоволствията станали единствената цел в живота му, той прибегнал до алкохола, наркотиците и неморалния начин на живот. Накрая загубил контрол над живота си.

‘Живите знаят, че ще умрат’

Тези два нещастни случая показват как смъртта може да опустоши нечий живот, особено ако дойде внезапно. Разбира се, всички са наясно с факта, записан в Библията: ‘Живите знаят, че ще умрат.’ (Еклисиаст 9:5) Но мнозина предпочитат да не обръщат внимание на тази сурова действителност. А ти? Животът поглъща толкова голяма част от времето и вниманието ни, че може да пренебрегваме мисълта за смъртта като далечна перспектива.

„Повечето хора се страхуват от смъртта и се опитват да не мислят за нея“ — се казва в „Световна енциклопедия“. Но въпреки това сериозен инцидент или застрашаващо живота заболяване може неочаквано да ни принудят да се изправим лице в лице със смъртта. Или може би погребението на приятел или роднина горчиво ни напомня за това, което очаква цялото човечество.

На погребенията обаче често от опечалените се чува фразата: „Животът продължава.“ И това е така. Но той толкова бързо минава, че твърде скоро започваме да усещаме проблемите на старостта. Тогава смъртта не ни изглежда толкова далечна перспектива. Вероятно ще присъстваме на още много погребения и ще трябва да понесем загубата на близки приятели. Много от възрастните хора често си задават въпроса „Кога ли ще е моят ред?“.

Голямата загадка

Въпреки че никой не отрича неизбежността на смъртта, много хора не са сигурни какво става след нея. Многото противоречиви обяснения могат да накарат скептика да гледа на този въпрос като на безсмислен дебат относно неизвестното. Прагматикът пък може да заключи, че тъй като „веднъж се живее“ трябва да се наслаждаваш на добрите неща в живота по най–добрия възможен начин.

Други хора обаче отказват да повярват, че със смъртта всичко свършва. Въпреки  това нямат ясна представа какво следва след нея. Някои предполагат, че животът продължава някъде във вечно блаженство, докато други смятат, че ще живеят отново, но като друга личност.

Опечалени роднини непрекъснато се питат: „Къде са мъртвите?“ Преди няколко години един футболен отбор беше на път за спортна среща, когато един камион внезапно се вряза в техния микробус, като го преобърна и изхвърли от пътя. Петима от отбора починаха. Една майка, чийто син беше сред починалите, почти спря да живее. Тя се измъчва от въпроса къде е нейният син. Непрекъснато ходи на гроба му и говори на глас с него часове наред. „Не мога да повярвам, че няма нищо след смъртта — ридае тя, — но не съм и много сигурна.“

Явно нагласата ни към смъртта може да повлияе на живота ни. С оглед на реакциите на хората спрямо трагедиите, причинени от смъртта, възникват няколко въпроса. Помисли как ти би отговорил на тях. Трябва ли просто да забравим за смъртта и да се съсредоточим върху живота? Трябва ли да позволим на заплахата от смърт да съсипе живота ни? Трябва ли опечалените роднини постоянно да се чудят къде са техните любими починали? Трябва ли смъртта да си остане загадка?