Бях Свидетел на забележителен растеж

Разказано от Харли Харис

Беше 2 септември 1950 г. Провеждахме окръжен конгрес в Кенет (щата Мисури, САЩ), когато изведнъж бяхме заобиколени от разгневена тълпа. Кметът извика Националната гвардия, за да ни защити. Държейки пушки с щикове, войниците се бяха наредили на улицата. Протестиращите ни засипваха с обиди, а ние се качихме в колите си и се отправихме към Кейп Жирардо, за да проведем останалата част от конгреса. Там бях покръстен на 14–годишна възраст. Но нека ви разкажа как започнах да служа на Йехова в онези трудни времена.

В НАЧАЛОТО на 30–те години на миналия век баба ми и дядо ми заедно с осемте си деца чули записи на докладите на брат Ръдърфорд и били убедени, че са намерили истината. Родителите ми Бей и Милдред Харис били покръстени през 1935 г. на областния конгрес в столицата Вашингтон. Те били развълнувани да научат какво представлява „голямото множество“ и че те самите са част от него. (Откр. 7:9, 14)

Аз съм се родил следващата година. Година по–късно родителите ми се преместили в един отдалечен район на щата Мисисипи, където нямало никакви Свидетели и дори окръжен надзорник, който да ни посещава. Родителите ми поддържали връзка с Бетел чрез писма и за известно време единственото ни общуване с други Свидетели било на конгресите.

Понасяме преследване

По време на Втората световна война Свидетелите на Йехова понесоха жестоко преследване заради неутралната си позиция. Ние се преместихме в Маунтън Хоум (щата Арканзас). Веднъж двамата с баща ми проповядвахме на улицата, когато един мъж грабна списанията от ръцете на баща ми и ги запали. Той ни нарече страхливци заради отказа ни да участваме във войната. Тъй като бях едва петгодишен, се разплаках. Без да каже дума, баща ми спокойно гледаше мъжа, който след малко си тръгна.

Имаше и хора, които бяха добре настроени към нас. При друг случай, когато тълпа беше заобиколила колата ни, дойде местният прокурор и попита: „Какво става тук?“ Един мъж отговори: „Тези Свидетели на Йехова не искат да се бият за страната си!“ Тогава прокурорът застана на стъпалото, отстрани на колата ни, и  извика: „Бих се в Първата световна война, ще се бия и в тази! Оставете тези хора да си вървят. Те не пречат на никого!“ Тълпата тихо се разпръсна. Само колко благодарни бяхме на такива мили хора, които ‘проявяваха човеколюбие’ към нас! (Деян. 27:3)

Конгресите ни укрепват

Областният конгрес през 1941 г. в Сейнт Луис (щата Мисури) беше точно това, от което се нуждаехме. Там присъстваха над 115 000 души. Забележителен беше и броят на покръстените — 3903 братя и сестри! Добре си спомням доклада на брат Ръдърфорд, озаглавен „Деца на Царя“. Докладът беше насочен специално към нас, младежите, и всеки получи екземпляр от красивата синя книга „Деца“. Този конгрес ми вдъхна сили да се справя с онова, което ми предстоеше следващата година, когато започнах да ходя на училище. С братовчедките ми бяхме изключени от училище, защото не отдавахме чест на знамето. Всеки ден отивахме при директора, за да разберем дали не е променил решението си. Често сутрин изминавахме целия път през гората до училището, но веднага ни отпращаха. Така обаче показвахме лоялността си към Божието Царство.

Не след дълго Върховният съд на САЩ постанови, че не е задължително да се отдава чест на знамето. Най–сетне можехме да тръгнем на училище. Учителят беше много мил и ни помогна да наваксаме с материала. Съучениците ни също се отнасяха с уважение към нас.

Спомням си и областния конгрес през 1942 г. в Кливланд (щата Охайо), където брат Нейтън Нор изнесе доклада „Мирът — може ли да бъде траен?“. Подробното обсъждане на 17 глава на книгата Откровение разкри, че след Втората световна война ще настъпи период на относителен мир. Затова можеше да се очаква още по–голям растеж. Поради тази причина през 1943 г. беше създадено училището Гилеад. Тогава не осъзнавах как това училище ще повлияе на живота ми. След войната действително настъпи мир и преследването престана. Но когато през 1950 г. избухна Корейската война, отново се появи противопоставяне, както личи от случката в началото.

Пълно участие в растежа

През 1954 г. завърших гимназия и месец по–късно вече бях редовен пионер. След като служих в Кенет, където през 1950 г. ни заобиколи тълпата, бях поканен в Бетел през март 1955 г. Районът на сбора, в който бях назначен, включваше Таймс Скуеър в центъра на Ню Йорк. Само каква промяна беше това в сравнение с живота ми в щата Мисури! Успявах да привлека вниманието на забързаните нюйоркчани, като отварях списанията на някоя интересна статия и казвах: „Задавали ли сте си някога този въпрос?“ Мнозина приемаха списанията.

Едно от любимите ми неща в Бетел беше сутрешното поклонение, водено от брат Нор. Той караше библейските стихове да оживеят и винаги намираше практично приложение на материала. Брат Нор говореше на нас, младите неженени братя, като баща на синовете си и често ни даваше хубави съвети как да се държим с противоположния пол.

До 1960 г. вече бях решил да се оженя и затова подадох 30–дневно предизвестие, че напускам Бетел, но не получих отговор. Въпреки срамежливостта си в края на 30–те дни събрах смелост да се обадя, за да попитам кога точно трябва да напусна. Брат Робърт Уолън вдигна телефона и после дойде на работното ми място. Той ме попита дали искам да служа като специален пионер или окръжен надзорник, а аз възкликнах: „Но, Боб, аз съм едва на 24 години и нямам никакъв опит!“

Пътуваща служба

Същата вечер в стаята ме чакаше голям плик. В него имаше молба за специален  пионер и за окръжен надзорник. Бях като вцепенен! Получих огромната привилегия да служа на братята си като окръжен надзорник в югозападната част на Мисури и източната част на Канзас. Преди да напусна Бетел, присъствах на събрание за пътуващи надзорници. В заключителните си думи брат Нор каза: „Фактът, че сте окръжни и областни надзорници, не означава, че знаете повече от местните братя. Някои са по–опитни от вас, но обстоятелствата не им позволяват да имат вашите привилегии. Можете да научите много от тях.“

Колко вярно се оказа това! Брат Фред Молохан, съпругата му и брат му Чарли от Парсънс (щата Канзас) бяха живо доказателство. Те бяха научили истината в началото на миналия век. За мене беше огромно удоволствие да слушам преживяванията им още от времето, преди да се родя. Друг брат беше Джон Ристен, един мил възрастен пионер от Джоплин (щата Мисури), който служеше целодневно от десетилетия. Тези прекрасни братя проявяваха дълбоко уважение към теократичния ред и въпреки, че бях много млад, ме караха да се чувствам полезен като техен окръжен надзорник.

През 1962 г. се ожених за Клорис Кноке, една жизнерадостна червенокоса пионерка. Двамата с нея продължихме с пътуващата служба. Когато отсядахме при братята, ги опознавахме по–добре. Насърчавахме младежите да започнат целодневна служба. Двама младежи от нашия окръг — Джей Козински и Джоан Кресмън — с готовност приеха това насърчение. Ходехме на служба с тях и споделяхме каква радост носи самопожертвувателният начин на живот, което ги подтикна да си поставят духовни цели. Джоан стана специална пионерка, а Джей беше поканен в Бетел. След време двамата се ожениха и от около 30 години участват в пътуващата служба.

Мисионерска служба

През 1966 г. брат Нор ни попита дали се интересуваме от чуждестранна служба. Ние отговорихме: „Щастливи сме там, където служим, но ако има нужда другаде, сме на разположение.“ Седмица по–късно бяхме поканени да посетим училището Гилеад. За мене беше много вълнуващо по време на обучението да съм отново в Бетел и да съм заедно със скъпите си приятели! Сприятелихме се и с останалите ученици, които продължават да служат вярно и до днес.

С Клорис бяхме изпратени в Еквадор (Южна Америка) заедно с Денис и Едуина Крист, Ана Родригес и Делия Санчес. Семейство Крист беше назначено в столицата Кито. Също като нас Ана и Делия бяха изпратени в Куенка, третият по големина град в Еквадор. Районът ни обхващаше две области. Събранията на бъдещия сбор в Куенка започнаха от нашия хол. На тях присъствахме ние четиримата и още двама души. Чудехме се как ще обработим този голям район.

 В град Куенка имаше много църкви, а на т.нар. свети дни религиозни процесии изпълваха града. Въпреки това хората имаха библейски въпроси. Например първия път, когато срещнах Марио Поло, който беше шампион по колоездене на Куенка, той ме изненада с въпроса: „Коя е блудницата, спомената в книгата Откровение?“

Веднъж Марио дойде много притеснен в дома ни през нощта. Един евангелски пастор му бил дал литература, в която се отправяли сериозни обвинения срещу Свидетелите на Йехова. Казах на Марио, че обвиняемият има право да се защити. Затова на следващия ден той покани пастора и мене в дома си, за да отговоря на обвиненията. Когато седнахме, предложих да се съсредоточим върху учението за троицата. Пасторът прочете Йоан 1:1, а Марио сам му обясни каква е разликата между гръцките думи за „Бог“ и „бог“. Същото се повтаряше с всеки стих, който пасторът посочваше. Разбира се, накрая той си тръгна, без да успее да докаже съществуването на троицата. Това убеди Марио и съпругата му, че проповядваме истината, и те умело започнаха да защитават библейските учения. Бяхме много радостни да видим чудесния растеж в град Куенка, където бяха сформирани 33 сбора, а днес са общо 63 в огромния район, където бяхме назначени в началото.

Работа в Бетел

През 1970 г. бях помолен да отида в клона в Гуаякил заедно с Ал Скуло. Двамата с него се грижехме за кореспонденцията и други неща, а Джо Секерак опаковаше литературата за 46–те сбора в цялата страна. За известно време Клорис продължи с проповедната служба в района, а аз работех в Бетел. Тя успя да помогне на 55 души да се покръстят, като обикновено на конгресите поне трима от кандидатите за покръстване бяха изучавали с нея.

Например Клорис изучаваше с една жена на име Лукресия, чийто съпруг обаче беше против. Въпреки това Лукресия се покръсти и стана редовна пионерка. Тя учеше децата си на пътищата на Йехова и днес двамата ѝ синове са старейшини, като единият е специален пионер, а дъщеря ѝ служи като редовна пионерка. Една от внучките ѝ се омъжи за чудесен брат и те също са специални пионери. Семейството на Лукресия помогна на мнозина да научат истината.

През 1980 г. в Еквадор имаше около 5000 вестители. Сградите на клона вече бяха станали твърде малки за бетеловото семейство. Един брат дари 32 хектара земя извън Гуаякил. През 1984 г. там започнахме да строим нов клон и конгресна зала, които бяха открити през 1987 г.

Още хора допринасят за растежа

През годините беше насърчително да се види как много вестители и пионери от други страни идват в Еквадор, за да помагат там, където има нужда от проповедници на Царството. Един брат, за който се сещам веднага, беше Анди Кид, пенсиониран учител от Канада. Той се премести в Еквадор през 1985 г., когато беше на 70 години, и вярно служи до смъртта си през 2008 г. на 93–годишна възраст. Когато го видях за пръв път, той беше единственият старейшина в един малък сбор. Въпреки трудностите му с испанския Анди изнесе публичния доклад и след това води изучаването на „Стражева кула“. Той водеше и Теократичното училище за проповедна служба и изнасяше по–голямата част от задачите в Събранието за службата. Днес в областта има два процъфтяващи сбора с почти 200 вестители и много местни старейшини.

Друг брат на име Ернесто Диас, който се премести със семейството си от САЩ в Еквадор, каза след осем месеца: „Трите ни деца научиха езика и вече умело проповядват. Като баща, постигнах цел, която изглеждаше невъзможна в тази система — да участвам в целодневната служба  заедно със семейството си. Всички водим общо 25 библейски изучавания. Благодарение на това развихме още по–близки взаимоотношения помежду си и най–вече с Йехова, нещо, което не съм изпитвал никога преди.“ Само колко признателни сме за тези мили братя и сестри!

През 1994 г. клонът беше разширен още, като капацитетът на сградите ни се удвои. През 2005 г. вестителите в Еквадор станаха повече от 50 000, което изискваше допълнително разширяване на сградите на клона. Нуждаехме се от по–голяма конгресна зала, нова жилищна сграда и нови офиси за Преводаческия отдел. Сградите бяха открити на 31 октомври 2009 г.

Когато бях изключен от училище през 1942 г., в САЩ имаше около 60 000 Свидетели. Сега са над един милион. Когато дойдохме в Еквадор през 1966 г., там имаше около 1400 проповедници на Царството. Днес те са повече от 68 000. И несъмнено се очаква още по–голям растеж, като се има предвид, че се водят 120 000 библейски изучавания и че на Възпоменанието на Христовата смърт през 2009 г. присъстваха над 232 000 души. Йехова благославя своя народ по начин, който никога не сме очаквали. Колко вълнуващо е да живеем на място, където се радваме на чудесен растеж! *

[Бележка под линия]

[Снимки на страница 5]

Конгрес на открито през 1981 г. и конгресната зала в Гуаякил през 2009 г. на същото място