РОДЕНА съм през 1927 г. в малкия град Уакау (Саскачеван, Канада). Родителите ми имаха седем деца — четири момчета и три момичета. Затова още от малка знаех какво е да живееш с повече хора.

Семейството ни усети последиците от тежката икономическа криза през 30–те години на XX век, известна като Голямата депресия. Не бяхме богати, но не оставахме без храна. Имахме няколко кокошки и една крава, затова на трапезата ни никога не липсваха яйца, мляко, сметана, сирене и масло. Както можете да предположите, всеки в нашето семейство си имаше задачи.

Имам много щастливи спомени от тогава, като например сладкия аромат на ябълки, изпълващ стаята. Когато през есента отиваше в града, за да продаде фермерската ни продукция, татко често се връщаше с щайга прясно набрани ябълки. Много обичахме да хапваме по една сочна ябълка всеки ден!

Бях на шест години, когато родителите ми научиха истината. Първият им син Джони починал малко след раждането си. Майка ми и баща ми били объркани и попитали местния свещеник къде е Джони. Той им казал, че тъй като не е било покръстено, бебето не било в небето. Свещеникът казал, че ако родителите ми му платят, той ще се помоли Джони да отиде в небето. Как щяхте да се почувствате вие? Мама и татко били толкова разочаровани, че никога повече не говорили с този свещеник. Но те продължили да се питат какво е станало с Джони.

Един ден майка ми попадна на една брошура, озаглавена „Къде са мъртвите?“, която беше издадена от Свидетелите на Йехова. Тя я прочете с любопитство. Когато татко се прибра вкъщи, мама му каза развълнувано: „Знам къде е Джони! Сега той спи, но един ден ще се събуди.“ Още същата вечер баща ми прочете цялата брошура. Двамата изпитаха голяма утеха, когато разбраха, че според Библията мъртвите спят и в бъдеще ще има възкресение. (Екл. 9:5, 10; Деян. 24:15)

Онова, което научиха, направи живота им по–добър, като им донесе утеха и щастие. Те започнаха да изучават Библията със Свидетелите и да посещават малкия сбор в Уакау, където повечето имаха украински произход. Скоро мама и татко вече участваха в проповедната дейност.

Не след дълго се преместихме в Британска Колумбия (западната част на Канада) и бяхме приети сърдечно в един от сборовете там. С радост си спомням как се подготвяхме като семейство за изучаването на „Стражева кула“ в неделя. Всички развивахме силна любов към Йехова и към библейската истина. Виждах  как това обогатява живота ни и как Йехова ни благославя.

Разбира се, за нас, децата, не беше лесно да говорим с хората за вярванията си. Онова, което наистина ни помагаше, беше, че с по–малката ми сестра Ева често подготвяхме увода за проповедна служба за месеца и го представяхме на Събранието за службата. Това беше чудесен начин да се научим да говорим с другите за Библията, въпреки че бяхме стеснителни. Много съм благодарна за обучението, което получихме!

Един от най–ярките спомени от детството ни бяха посещенията на целодневните служители в дома ни. Например много се радвахме, когато окръжният ни надзорник Джак Нейтън посещаваше нашия сбор и оставаше вкъщи. Обичахме да слушаме безбройните му истории и искрените му похвали събуждаха в нас желание да служим вярно на Йехова.

Спомням си, че исках да съм като брат Нейтън, когато порасна. Тогава не осъзнавах, че примерът му ме подготвяше за живот в целодневната служба. На 15–годишна възраст вече бях решена да служа на Йехова. През 1942 г. с Ева се покръстихме.

През Втората световна война хората бяха обзети от патриотични чувства. Госпожица Скот, една особено крайна във възгледите си учителка, изключи от училище двете ми сестри и един от братята ми, защото бяха отказали да отдадат чест на знамето. След това тя се свърза с моята учителка, за да я накара да ме изключи. Но учителката ми ѝ каза: „Живеем в свободна страна и имаме правото да не участваме в патриотични церемонии.“ Въпреки сериозния натиск от страна на госпожица Скот учителката ми твърдо заяви: „Това е решението ми.“

Госпожица Скот отговори: „Не, не е твое решение. Ще докладвам за тебе, ако не изключиш Мелита.“ Учителката ми обясни на родителите ми, че за да запази работата си, няма друг избор, освен да ме изключи, макар че според нея това е погрешно. Въпреки всичко се сдобихме с учебен материал, който да разглеждаме вкъщи. Малко след това се преместихме на около 30 км и там ни приеха в друго училище.

През годините на войната литературата ни беше забранена и проповядвахме от къща на къща само с Библията. Така се научихме да споделяме новината за Царството директно от Божието Слово. А това ни помогна да напреднем духовно и да усетим подкрепата на Йехова.

Щом с Ева завършихме училище, започнахме пионерска служба. За да се издържам, първо работих в магазин за хранителни стоки. След време започнах шестмесечен курс по фризьорство — нещо, което обичах да правя вкъщи. Намерих си работа в един фризьорски салон за по два дни в седмицата и два пъти в месеца давах уроци. Така си изкарвах прехраната, докато бях в целодневната служба.

През 1955 г. исках да посетя конгресите „Побеждаващото Царство“ в Ню Йорк (САЩ) и в Нюрнберг (Германия). Но преди да потегля за Ню Йорк, срещнах брат Нейтън Нор от световната централа. Той и съпругата му бяха на конгрес във Ванкувър (Канада). По време  на посещението им бях помолена да подстрижа сестра Нор. Брат Нор беше доволен от резултата и искаше да се срещне с мене. По време на разговора ни му казах, че планирам да посетя Ню Йорк, преди да отида до Германия. Той ме покани да работя в бруклинския Бетел девет дни.

Това пътуване промени живота ми. В Ню Йорк срещнах един млад брат на име Тиодор (Тед) Джаръс. Малко след като се запознахме, той ме изненада с въпроса „Ти пионерка ли си?“. Казах му, че не съм, но приятелката ми Лавон дочу това и се намеси, казвайки: „Да, пионерка е.“ Изненадан, Тед попита Лавон: „Кой би трябвало да знае — ти или тя?“ Обясних, че съм била пионерка и че планирам отново да започна, след като се върна от конгресите.

Тед е роден през 1925 г. в Кентъки (САЩ) и символизирал отдаването си на Йехова, когато бил на 15 години. Макар че никой от семейството му не приел истината, той станал редовен пионер две години по–късно. Така започнали неговите почти 67 години в целодневна служба.

През юли 1946 г. на 20–годишна възраст Тед завършил седмия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. След това служил като пътуващ надзорник в Кливланд, Охайо. Близо четири години по–късно бил назначен като надзорник на клона в Австралия.

Тед беше на конгреса в Нюрнберг и прекарахме малко време заедно. Помежду ни се развиха романтични чувства. Радвах се, че той имаше за цел да служи всеотдайно на Йехова. Той беше много лоялен човек и приемаше отдаването си сериозно, но същевременно беше мил и приятен. Виждах, че поставя интересите на другите пред своите. След конгреса Тед се върна в Австралия, а аз във Ванкувър, но продължихме да си пишем.

След пет години в Австралия Тед се върна в САЩ и после дойде да служи като пионер във Ванкувър. Радвах се, че семейството ми го хареса. По–големият ми брат Майкъл винаги ме защитаваше и се притесняваше, ако някой млад брат прояви интерес към мене. Но той бързо обикна Тед. Майкъл ми каза: „Мелита, попаднала си на добър човек. Отнасяй се добре към него и внимавай да не го изгубиш.“

Аз също много обикнах Тед. Оженихме се на 10 декември 1956 г. Служихме като пионери във Ванкувър, после в Калифорния и след това бяхме назначени в пътуващата служба в Мисури и Арканзас. В продължение на 18 години всяка седмица спяхме на различно място, като пътувахме из голяма част от САЩ. Имахме чудесни случки в службата и се радвахме на сърдечно общуване с братята и сестрите. Тези неща компенсираха неудобствата, свързани с това да сме винаги на път.

Особено уважавах Тед, защото никога не приемаше взаимоотношенията си с Йехова за даденост. Той ценеше святата служба за най–великата личност във вселената. Много обичахме да четем и изучаваме Библията заедно. Вечер, преди да си легнем, коленичехме до леглото и той се молеше за нас. След това всеки сам казваше молитва. Винаги разбирах кога нещо сериозно тревожи Тед, тъй като тогава той ставаше от леглото, коленичеше отново и дълго се молеше. Много ценях факта, че той се молеше на Йехова и за по–сериозни, и за по–незначителни въпроси.

Няколко години, след като се оженихме, Тед ми обясни, че ще започне да взема от символите  на Възпоменанието. Той ми каза: „Молих се усърдно, за да съм напълно сигурен, че върша каквото Йехова очаква от мене.“ Не бях много изненадана, че е бил помазан с Божия дух, за да служи в небето. За мене беше привилегия да подкрепям един от братята на Христос. (Мат. 25:35–40)

През 1974 г. за наша голяма изненада Тед беше поканен да стане част от Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. След време ни повикаха да служим в бруклинския Бетел. Докато Тед изпълняваше отговорностите си в Ръководното тяло, аз помагах в почистването или във фризьорския салон.

Задълженията на Тед включваха посещения в различни клонове. Той особено се интересуваше от проповедната дейност в страните зад Желязната завеса. По време на една дългоочаквана ваканция в Швеция Тед ми каза: „Мелита, проповедната дейност в Полша е забранена и искам да помогна на братята там.“ Получихме визи и заминахме за Полша. Тед се срещна с някои от братята, които ръководеха дейността, и заедно отидоха на дълга разходка, за да не бъдат подслушвани. В продължение на четири дни провеждаха дълги срещи, но се радвах да видя колко доволен беше Тед, че помага на духовното си семейство.

Посетихме Полша отново през ноември 1977 г. Фредерик Франц, Даниел Сидлик и Тед проведоха първото официално посещение от членове на Ръководното тяло. Дейността ни все още беше забранена, но тримата братя от Ръководното тяло успяха да разговарят с надзорници, пионери и дългогодишни Свидетели в различни градове.

През следващата година Милтън Хеншел и Тед посетиха Полша и се срещнаха с представители на властта, които ставаха все по–толерантни към нас и дейността ни. През 1982 г. полското правителство разреши на братята ни да проведат еднодневни конгреси. През следващата година бяха организирани по–големи конгреси основно в зали под наем. Макар че през 1985 г. дейността ни още беше забранена, получихме разрешение да проведем четири конгреса на големи стадиони. Накрая през май 1989 г., докато се правеха планове за още по–големи конгреси, Свидетелите на Йехова получиха правно признание от правителството на Полша. Това беше едно от най–радостните събития в живота на Тед.

През 2007 г. трябваше да присъстваме на откриването на един клон в Южна Африка.  В Англия Тед имаше проблем с кръвното налягане и един лекар го посъветва да отложи пътуването. След като Тед се възстанови, се върнахме в САЩ. Но няколко седмици след това той получи тежък инсулт и дясната му страна беше парализирана.

Тед се възстановяваше бавно и първоначално не можеше да ходи до офиса. Все пак бяхме благодарни, че говорът му не беше засегнат. Въпреки ограниченията си той се опитваше да поддържа рутината си, като дори участваше в седмичните заседания на Ръководното тяло по телефона в стаята ни.

Тед беше много благодарен за чудесните медицински грижи, които получаваше в Бетел. Въпреки че беше нужно доста време, той възвърна подвижността си почти напълно. Отново можеше да се грижи за някои от теократичните си задачи и винаги запазваше добро настроение.

Три години по–късно Тед получи втори инсулт и почина в сряда на 9 юни 2010 г. Макар винаги да съм разбирала, че Тед трябва да завърши земния си път, не мога да опиша колко болезнено беше да го загубя и колко ми липсва. Въпреки това всеки ден благодаря на Йехова, че можех да подкрепям Тед. Заедно се насладихме на повече от 53 години целодневна служба. Благодаря на Йехова за помощта, която Тед ми оказа да се приближа до небесния си Баща. Уверена съм, че новото му назначение му носи голяма радост и удовлетворение.

След многото радостни години, изпълнени с дейности, които прекарах със съпруга си, не ми беше лесно да се приспособя към сегашните трудности. С Тед обичахме да посрещаме посетителите в Бетел и в нашата Зала на Царството. Сега скъпият ми Тед не е до мене и вече не съм силна колкото преди, затова не мога да общувам толкова с другите. Въпреки това все още обичам да съм с моите скъпи братя и сестри в Бетел и в сбора. Програмата в Бетел не е лесна, но за мене е радост да служа на Бога по този начин. Любовта ми към проповедната дейност също не е отслабнала. Макар че се уморявам и не мога дълго да стоя права, изпитвам голямо удовлетворение да участвам в улично свидетелстване и във водене на библейски изучавания.

Когато виждам ужасните неща, случващи се в света, си мисля колко щастлива съм била да участвам в службата за Йехова с такъв чудесен брачен партньор! Благословията на Йехова наистина обогати живота ми. (Пр. 10:22)