Израснах в град Аликанте на източното крайбрежие на Испания. Семейството ми беше проблемно, затова като младеж през повечето време бях по улиците. Близо до къщи имаше сервиз за гуми, където работеше един мъж на име Хосе Мария, с когото се сприятелихме. Той беше сърдечен човек и ми обръщаше внимание за разлика от семейството ми. В трудни моменти ми беше като брат — истински приятел, макар с 20 години по–голям.

Хосе Мария изучаваше Библията със Свидетелите на Йехова. Виждаше се, че обича Библията, и често споделяше с мене библейски истини. Изслушвах го от уважение, но всъщност не се интересувах от това, което ми казва. Младежкото ми сърце се вълнуваше от други неща. Това обаче щеше да се промени.

Не обичам да говоря много за катастрофата. Ще кажа само, че постъпих глупаво и лекомислено. За един ден целият ми живот се промени. От енергичен младеж изведнъж станах инвалид, затворен в болнично отделение. Беше ми много трудно да се примиря с това положение. Не спирах да се питам има ли смисъл да живея.

Хосе Мария дойде да ме види и бързо уреди Свидетелите от местния сбор да ме посещават в болницата. Бях трогнат от техните редовни посещения. Още щом излязох от интензивното отделение, започнах да изучавам Библията. Разбрах защо хората страдат и умират и защо Бог позволява да се случват лоши неща. Научих също за неговите обещания за бъдещето — цялата земя да бъде пълна със съвършени хора и никой да не казва: „Болен съм.“ (Исаия 33:24) За първи път в живота си имах надежда за нещо хубаво.

След излизането си от болницата напреднах бързо в изучаването на Библията. С помощта на специална инвалидна количка дори посетих няколко от събранията на Свидетелите и проповядвах с тях. На 5 ноември 1988 г., на 20–годишна възраст, се покръстих в специална вана. Благодарение на Йехова Бог вече гледах на живота по съвсем нов начин. Но как можех да покажа признателността си?

Бях решен да не позволя състоянието ми да ми пречи да давам всичко от себе си в службата за Йехова. Исках да напредвам. (1 Тимотей 4:15) В началото не ми беше никак лесно, защото семейството ми се противопоставяше. Но до мене бяха моите духовни братя и сестри. Те се погрижиха да не пропускам събранията и да участвам активно в проповедната дейност.

С течение на времето обаче стана ясно, че ще се нуждая от денонощни специализирани грижи. След дълго търсене намерих подходящ център за хора с увреждания в град Валенсия, на 160 км северно от Аликанте. Той стана мой дом.

Макар и на легло, бях решен да продължавам да напредвам. С инвалидната си пенсия и други помощи си купих компютър, който поставиха до леглото ми. Купих си също мобилен телефон. Всяка сутрин един от служителите в центъра ми включва компютъра и телефона. Боравя с компютъра с помощта на джойстик, който движа с брадичката си. Имам и специална показалка, която държа с устата си и с която мога да пиша на клавиатура и да набирам номера на телефона.

От каква полза са ми тези устройства? Първо, чрез тях имам достъп до сайта jw.org и до ОНЛАЙН БИБЛИОТЕКАТА „Стражева кула“. Колко чудесни инструменти са това! Всеки ден, често с часове, изучавам основани на Библията издания, за да научавам повече за Бога и за прекрасните му качества. А когато се почувствам самотен или малко обезсърчен, на сайта винаги намирам нещо, което ми повдига духа.

Посредством компютъра мога да слушам събранията на местния сбор и да участвам в тях — да давам отговор, да казвам молитва, да изнасям част от програмата и дори да чета от списанието „Стражева кула“, когато ми възложат. Въпреки че не присъствам лично, се чувствам като част от сбора.

Телефонът и компютърът също ми помагат да съм активен в проповедната служба. Вярно е, че не мога да ходя от къща на къща като повечето Свидетели. Но това не ме спира. Тези устройства ми позволяват да споделям вярванията си с другите. Всъщност толкова обичам да водя разговори по телефона, че местните старейшини ми възлагат да отговарям за кампании за проповядване с този метод. Тези кампании са особено полезни за  членовете на сбора, които не могат да излизат от дома си.

Но животът ми не се върти само около техниката. Всеки ден ме посещават скъпи приятели и водят свои роднини и познати, които се интересуват от Библията. Често дори ме молят да водя обсъжданията с тях. Понякога идват и цели семейства, които ме включват в семейното си поклонение. Много обичам, когато децата сядат до мене на леглото и ми казват защо обичат Йехова.

Приятно ми е да имам толкова посетители. Стаята ми често е пълна с приятели от близо и далеч. Както можете да си представите, тази любов и внимание прави впечатление на болногледачите. Всеки ден благодаря на Йехова, че ми позволява да съм част от такова чудесно братство.

Когато ме поздравят и ме попитат как съм, казвам: „Продължавам да се боря!“ Разбира се, знам, че не съм единствен. Каквито и обстоятелства или пречки да имат, всички християни воюват в „добрата битка на вярата“. (1 Тимотей 6:12) Какво ми помага да продължавам да се боря толкова години? Всеки ден се моля на Йехова и му благодаря, че ми дава смисъл в живота. Освен това се старая да съм колкото се може по–зает в службата за Бога, като се съсредоточавам върху надеждата си.

Често мисля за новия свят и какво ще бъде отново да мога да бягам и скачам. Понякога се шегувам с моя добър приятел Хосе Мария — който страда от детски паралич — че тогава ще си направим състезание, и го питам кой ще победи. Той отговаря: „Няма значение кой ще победи. Важното е да сме там, в рая, за да се състезаваме.“

Никак не ми беше лесно да приема ограниченията си. Знам, че като младеж постъпих глупаво, и платих скъпо за това. Но съм много благодарен на Йехова, че не ме изостави. Той ми даде толкова много — голямо духовно семейство, воля за живот, радостта да помагам на другите и чудесна надежда за бъдещето. Ако трябва да изразя чувствата си само с едно изречение, то би било: Йехова наистина ми даде повече, отколкото заслужавам.